Автор: Джон Уесли
“…защото ние знаем неговите замисли.”
/2 Кор. 2:11/
А/ Замислите, с които лукавият “бог на този свят” се мъчи да унищожи Божиите чада, или най-малкото да изтезава ония, които не успява да убие, да ги обърква и да ги отвръща от начертаната цел, са толкова многочислени, колкото звездите на небето и пясъкът на морския бряг. Но сега аз искам да говоря само върху един от тези замисли /макар че той бива прилаган по различни начини/, чрез който врагът се опитва да противопостави една част на Евангелието на друга и така да опровергае и двете.
Б/ Вътрешното Божие царство, установено в сърцата на всички, които са се покаяли и са повярвали в благовестието /Марк 1:15/, не е нищо друго, освен “правда, мир и радост в Святия Дух”/Рим.14:17/. Както знае всяко Христово чадо, в момента на нашето повярване в Исус ние ставаме участници в тези дарове. Но това са само “начатъците” на Неговия Дух, а не жетвата. Макар и те да са необхватно големи, ние очакваме да видим още по-големи. Очакваме да обичаме Господа, нашия Бог, не както сега – със слаба, макар и искрена любов, а “с цялото си сърце, душа, ум и сила”. Очакваме силата да бъдем винаги радостни, да се молим непрестанно и във всичко да благодарим, защото това е Божията воля за нас в Христос Исус /1 Сол. 5:16-18/.
В/ Очакваме да бъдем направени “съвършени в любовта” /1 Йоан 4:18/ – в онази любов, която отмахва всеки горчив плод и страст, а стимулира желанието да прославяме Бога, да Го любим все повече и да Му служим все по-добре. Надяваме се така да израстваме в опитностите си на вяра и любов към нашия Бог и Спасител, щото да ставаме способни винаги да ходим в светлината, “както Той е светлина” /1 Йоан 1:7/. Вярваме, че един ден ще имаме същия Дух, който беше и в Христос Исус /Фил. 2:5/, и ще можем да обичаме всеки човек и да бъдем готови живота си да дадем за него. Тази любов ще ни освободи от ярост и високомерие, от всяко несвято желание. Очакваме да бъдем очистени от всяко идолопоклонство, от всяка нечистота на плътта и духа; да станем чисти, както Той е чист /1 Йоан 3:/.
Г/ Ние уповаваме на обещанията на Този, Който не може да лъже. Ще дойде времето, когато с всяка своя дума и дело ще спомагаме за установяването на Божието царство на земята, както то е на небето. Всяка дума ще бъде “подправена със сол” и служеща за благословение на слушателите. Ядем ли, пием ли, вършим ли нещо, всичко ще бъде за Божия слава /1 Кор. 10:31/ и всяко нещо ще бъде сторено в името на Господ Исус, като благодарим “чрез Него на Бога Отца” /Кол. 3:17/.
Д/ Така че голямата лукавщина на сатана е да съсипе първото дело на Бога в душата или най-малкото да осуети нашето очакване от него да се развие едно далеч по-велико дело. Затова аз сега най-напред искам да посоча различните пътища, по които той се опитва да стори това и, второ, да изясня как тези огнени стрели на врага ни могат да бъдат отблъснати и как ние можем да използваме насоченото за нашето падение да се превърне в средство за още по-голямото ни въздигане.
І. 1. Първо бих желал да посоча различните пътища, по които сатана се опитва да разруши започнатото от Бога дело в душата или най-малкото да предотврати неговото разрастване в нещо далеч по-голямо с помощта на нашето очакване и упование. Най-напред той се опитва да потисне радостта ни в Господа, като ни напомня за собствената ни лошотия, греховност и недостойнство; към това прибавя, че би трябвало у нас да се извърши още по-голяма промяна, преди да можем да видим Божието лице. Ако бихме знаели, че до деня на смъртта си би следвало да останем все така непроменени, от това бихме могли да изведем нещо като утеха. Но понеже знаем, че не бива да оставаме такива, и сме сигурни, че ще настане една още по-голяма промяна; понеже знаем, че няма да видим Бога и Неговата слава, преди всичките ни грехове да бъдат премахнати от живота ни, нашият лукав противник потиска радостта ни, която иначе бихме изпитали поради вече постигнатото, и ни сочи онова, което още не сме постигнали, и ни натяква, че то е задължително. Не можем да се радваме на онова, което вече притежаваме, понеже има толкова много непостигнати други неща. Не можем истински да вкусим Бога, Който в благостта Си е сторил толкова много, защото има далеч повече неща, които до този момент не сме извършили. Също така колкото Бог причинява у нас убеждение в нашата сегашна безпомощност и колкото по-силно усещаме желанието по обещаното пълно освещение, толкова повече биваме изкушавани да подценяваме настоящите Божии дарове, които вече сме получили, заради непостигнатото.
2. Ако лукавият успее да го стори, ако успее да задуши радостта ни, скоро той ще налети и върху нашия мир. Ще ни пошепне: “Можеш ли да застанеш пред Бога? Неговите очи са твърде чисти, за да гледа неправдата. Тогава как можеш ти да се самоласкаеш и да си въобразяваш, че ще спечелиш благоволението Му? Бог е свят, но не и ти. Какво общо има светлината с тъмнината? Как е възможно ти, нечист, какъвто си, да бъдеш приет от Бога? Ти съзираш целта, прицелната точка на горното призвание, но не виждаш ли колко далеч е тя? Е, тогава как можеш да си толкова дързък и да смяташ, че всичките ти грехове са вече изличени? Как може да стане това, ако не си близо до Бога и не си се уподобил на Него?” По този начин той не само ще се опита да разтърси мира ти, но и да отнеме опорните му точки и неусетно да те върне към изходната точка и ти да започнеш да мислиш, че ще бъдеш оправдан заради делата си и заради собствената си правда и че трябва да имаш вътре в себе си основания за приемането си при Бога или най-малкото да направиш нужните действия за това.
3. Дори когато сме наясно, че “Никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос”/1 Кор.3:11/ и че сме “оправдани даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса”/Рим.3:24/, той няма да спре да ни разубеждава: “Дървото се познава по плодовете. Имаш ли ти плодовете на оправданието? Имаш ли Христовия Дух? Умрял ли си за греха и живееш ли само за правдата? Съобразяваш ли се със смъртта на Христос и познаваш ли силата на Неговото възкресение?” Ако тогава ние сравним малките плодове, които чувстваме в душата си, с пълнотата на Божиите обещания, трябва да направим заключението: “Сигурно Бог не е казал, че моите грехове са простени, сигурно не съм получил прощение. Какво право имам тогава да се причислявам към осветените?”
4. Особено във време на болест той ще ни го натяква с голяма сила: “Не е ли думата на Истинния: без освещение никой няма да види лицето Ми? Но ти не си осветен, знаеш го много добре. Знаеш, че свят означава да бъдеш подобен на Бога, а колко далече си от това? Не можеш да го достигнеш. Затова всичките ти усилия бяха напразни. Жалко за всичките ти мъки. Жалко за изхабените ти сили. Ти още си в греховете си и затова в края трябва да пропаднеш в бездната.” Така врагът отново те прави роб на страха от смъртта, на който ще робуваш дотогава, докато очите ти не се насочат към Оня, Който носи твоя грях. Така дяволът ще ограничи радостта и мира ти в Господа, ако и не ги унищожи напълно.
5. Но върхът на неговата рафинираност все още предстои. Незадоволен от това, че ти е отнел мира и радостта, започва нова атака. Насочва удара си към твоята праведност. Ще се опита да разтресе святостта, която ти си получил именно чрез очакване на по-нататъшните дарове на Бога и на пълното богоподобие; а ако може и изцяло ще я унищожи.
6. Начинът на атакуване е ясен отчасти от вече казаното. Защото като напада радостта ни в Господа, дяволът засяга и нашата святост. Радостта в Господа е ценно средство за стимулиране на всяко благочестиво желание. Тя е избран инструмент, чрез който Бог осъществява по-голямата част от делото Си в една вярваща душа; тя е съществена помощ за вътрешно и външно освещение. Тя укрепва ръцете ни да работят за делото на вярата и в служение на любовта, усърдно да воюваме в доброто войнстване, да се хванем за вечния живот /1 Тим. 6:12/. Тя е в особена степен определена от Бога да създаде равновесие при вътрешни и външни страдания, да укрепи немощните ръце и отслабналите колене /Евр. 12:12/. В каквато мярка сатана потиска радостта ни в Господа, в такава възпрепятства той и нашето освещение.
7. Същото въздействие се получава и когато той успее някак да събори или поне разклати мира ни. Защото мирът от Бога е друго ценно средство за стимулиране на богоподобието у нас. Едва ли има по-голяма помощ за освещението от равномерната успокоеност на духа, от спокойствието на здраво укрепения в Бога ум, от тихото упование в Христовата кръв. По друг начин едва ли е възможно да се расте в благодатта и познаването на нашия Господ Исус Христос. Защото страхът /с изключение на изискания страх на Божието чадо/ прави душата студена и безчувствена. Той запушва всички извори на духовен живот и парализира придвижването на сърцето към Бога. Съмнението, така да се каже, зацапва душата, така че тя затъва дълбоко в тинята. Ето защо растежът ни в святост е обременен в такава степен, в каквато сме завладени от страх или съмнение.
8. Когато хитрият ни враг използва убеждението ни в необходимостта от съвършена любов като средство да разтърси мира ни чрез съмнение и страх, той същевременно се опитва да отслаби вярата ни, а дори и да я унищожи. Мирът и вярата са неразривно свързани, така че или и двете ще стоят, или и двете ще паднат. Докато вярата я има, има и мир. Сърцето ни е твърдо, докато вярва в Бога. Но ако допуснем вярата, детинското упование в един любещ, прощаващ Бог да отлети, отлита и мирът ни, защото същинската основа на освещението и мира е унищожена. Така че всичко, което накърнява вярата, унищожава и корените на освещението; защото без вяра, без трайна увереност, че Христос ме е възлюбил и е дал Себе Си за мен; без постоянната убеденост, че Бог е милостив към грешника заради Христос, аз не мога да обичам Бога. “Ние любим Него, защото Той първо възлюби нас”/1 Йоан 4:19/, и то според силата и яснотата на нашето убеждение, че Той ни е възлюбил и ни е приел заради възлюбения Си Син. Ако не обичаме Бога, не можем да обичаме ближните си като себе си. Следователно, не сме в правилни отношения с Бога и хората. От това очевидно следва, че което отслабва вярата ни, в същата степен ще осуети освещението ни; това е не само най-сигурният, но и най-бързият път за съсипване на всякакво освещение. Защото то не засяга само определено християнско поведение, определена духовна дарба или отделен плод на Духа; то уврежда, доколкото му се даде простор, цялото Божие дело в самите му корени.
9. Така че нищо чудно, че владетелят на световната тъмнина насочва всичките си сили в тази посока. От опит знаем, че е така. По-лесно е да си представяме неописуемата сила на изкушенията, отколкото да ги изразяваме с думи – изкушенията, които налитат първо върху гладуващите и жадуващите за правдата. Когато те, от една страна, виждат в ясна и силна светлина злината на сърцата си, а, от друга – неопетнената святост, към която са призвани от Исус Христос; от една страна, дълбочината на своята поквара, неизмеримото си отдалечаване от Бога, а, от друга – възвишеността на Божествената слава, за която трябва да бъдат обновявани, у тях не остава повече дух и те още малко биха извикали: “Това е невъзможно за Бога.” Готови са да изоставят двете – вяра и надежда, да зарежат онова упование, чрез което би трябвало да преодоляват всичко чрез Христос, Който ги подкрепява; упованието, чрез което “получават обещаното”, след като са “извършили Божията воля”/Евр. 10:36/.
10. Ако те “удържат твърдо докрай” /Евр. 3:14/, без съмнение ще получат обещаното от Бога, което се простира във времето и вечността. Но тук ни е поставена още една клопка. Докато сериозно се стремим към частта от обещанията, които трябва да се изпълнят тук, към “славната свобода на Божиите чада”/Рим. 8:21/, може да стане така, че незабелязано да бъдем отвлечени от бъдещите обещания. Очите ни неусетно може да се отклонят от венеца, който Праведният Съдия по обещанието Си ще даде на “всички, които са обикнали Неговото явление”/2 Тим. 4:8/. Погледът ни да изгуби непреходното наследство, пазено за нас на небесата /1 Петр. 1:4/. Това би било загуба за душата ни и пречка пред освещението ни. Защото гледането към целта е помощ в пътя, по който вървим. Именно гледането към бъдещата награда окуражи Мойсей /Евр.11:25/ “да страда с Божиите люде, а не да се наслаждава за кратко време на греха, като разсъди, че укорът за Христа е по-голямо богатство от египетските съкровища.” Да, дори за Един по-велик от него е казано, че “заради предстоящата Нему радост издържа кръст, като презря срама и седна отдясно на Божия престол” /Евр. 12:2/. Виждаме колко е нужно да съзираме бъдещата радост, за да носим кръста си, който Бог в премъдростта си ни е наложил, и чрез освещение да приближаваме към славата.
11. Но докато търсим да достигнем тази приготвена слава, сме в опасност да попаднем в друга клопка на дявола, в която той иска да хване Божиите чада. Възможно е така да се загрижим за утрешния ден, че да забравим да подобрим днешния. Да очакваме толкова “съвършената любов”, че да не използваме любовта, вече изляна в сърцата ни /Рим. 5:5/. Има достатъчно примери на хора, понесли тежки щети по тази причина. Те толкова са били заети с онова, което трябва да получат по-късно, че напълно са пренебрегнали това, което вече имат. В очакване да получат пет таланта те заравят единия, който са получили и притежават /Мат. 25:14-30/. Така поне не го връщат с лихва, която са можели да придобият за слава Божия и за благото на душата си.
12. Така хитрият враг се опитва да разцепи Божия план, като противопоставя една част на Евангелието на друга. Началното Божие дело бива съсипано чрез очакване на окончателното му установяване. Проследихме някои от пътищата на дявола към това и опитите му да пресуши изворите на освещението. Но той действа и пряко, като използва благословената ни надежда като повод за несвяти влечения.
13. Защото винаги, когато сърцето ни копнее по големите и скъпоценни обещания, когато пъхтим като елена по водни потоци за Божията пълнота, когато душата ни изригва в пламтящо желание: “Защо се бави да дойде колесницата му?” /Съд. 5:28/, тогава сатана няма да пропусне възможността да ни доведе до роптание против Бога. Той ще приложи цялото си умение и сила, за да ни направи готови в миг на невнимание да протестираме пред Бога, защото Той бави Своето идване. Най-малкото ще се опита да предизвика у нас известно нетърпение и умора, може би и завист към онези, за които вярваме, че вече са достигнали “наградата на горното от Бога призвание”. Той знае добре: ако се поддадем и на едно от тези настроения, ние унищожаваме съграденото. Ако по този начин се стремим към съвършено освещение, ще станем още по-несвяти отпреди. Да, има голяма опасност последното ни състояние да стане по-лошо от първото – както при онези, за които апостолът казва ужасните думи: “Би било за тях по-добре да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената им свята заповед” /2 Петр. 2:21/.
14. Тук врагът се надява на още едно предимство: да създаде лошо име на добрия път. Той знае колко малко хора са способни /а мнозина не са и готови за това/ да правят разликата между случайната злоупотреба и същинското намерение на едно учение. Постоянно смесва двете неща, и то точно относно учението за християнското съвършенство, за да отнеме увереността на невнимателните хора в превъзходните обещания на Бога. Колко често, колко масово – бих казал почти всеобщо – дяволът успява в това! Защото кой, като изследва случайните и второстепенни вредни последици от това учение, няма да направи веднага извода, че това са съвсем естествени резултати? Кой няма да извика: “Вижте плодовете /естествени и неизбежни/ на подобно учение!” Грешка! Това са въздействия, които идват случайно от злоупотребата с една мъдра и ценна истина. Но злоупотребата с това или друго библейско учение в никой случай не отменя неговото прилагане. Така неверието на хората, когато то подправя верния път, не може да унищожи обещанието. Не, нека Бог бъде истинен, а всеки човек – лъжлив. Божието слово трябва да остане истинно. Верен е Онзи, Който обещава, Той ще извърши обещаното. Нека заради това не се помръдваме от надеждата. Нека по-скоро с повече внимаваме да отблъснем огнените стрели на лукавия, като използваме опитите му да ни свали в стълба към върха.
ІІ. 1. Първо, опитва ли се сатана да потисне радостта ти в Господа чрез наблюдения върху греховността ти? Напомня ли ти той, че без неограничено, всеобхватно освещение никой няма да види лицето на Бога /Евр. 12:14/? Ти можеш да запратиш тази стрела срещу собствената му глава. Защото колкото повече усещаш чрез Божията благодат своята греховност, толкова повече ще можеш да се похвалиш с основателната надежда; всяко лошо влечение, открито в душата ти, което мразиш от цяло сърце, може да се превърне в средство не за потискане на скромната ти радост, а за израстване. Всичко това – ще можеш да кажеш – ще изчезне пред Божието присъствие. Както восъкът се топи в огъня, така и то ще изчезне пред него. Колкото по-голяма е промяната, която трябва да стане в душата ти, толкова повече ще можеш да се радваш в Господа, Който вече е извършил толкова велики дела за теб и ще извърши още по-велики.
2. Второ, колкото по-нахално атакува сатана твоя мир с нашепването: “Бог е свят, а ти не си; ти си неизмеримо далеч от освещението, без което няма да видиш Господа; тогава как можеш да Му угодиш? Как може да си въобразяваш, че си оправдан?”, толкова по-сериозно и внимателно помни това: “Не заради праведни дела, които не съм сторил, съм се намерил в Него. Аз съм обдарен във Възлюбения не заради собствената ми правда, а заради вярата ми в Христос; чрез правдата, която е от Бога въз основа на вяра”. Вържи това слово около шията си, напиши го на плочата на сърцето си. Носи го като гривна на ръката си, като белег между очите си: “с Неговата благост съм оправдан даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса” /Рим. 3:24/. Цени и пази тази скъпоценна истина все повече: “По благодат сте спасени чрез вяра” /Еф. 2:8/. Удивлявай се все повече на незаслужената Божия милост, Който “даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва, но да има вечен живот” /Йоан 3:16/. Така твоето съзнание за греховност, от една страна, и очакваната от тебе святост, от друга страна, ще допринесат за обосноваването на твоя мир и вливането му в голямата река, която тече въпреки всички планини на безбожието – те ще бъдат направени равнина в деня на Господа, за да мине реката през твоето сърце. Нито болест или болка, нито дъхът на смъртта трябва да става повод за съмнение или страх. Знаеш, че за Бога един ден, един час, даже един миг са като хиляда години. За Него недостигът на време не е пречка да извърши делото Си в душата ти. Божието време е винаги най-доброто. Затова не се безпокой, но изказвай прошението си /Фил.4:6/, и то не със съмнение или страх, а с благодарност, понеже предварително си бил сигурен: нищо добро няма да ти липсва.
3. Трето, колкото повече биваш изкушаван да свалиш щита си, да отхвърлиш вярата си и упованието на Божията любов, толкова повече се опитвай да държиш това, което имаш /Откр. 3:11/, да разпалваш дарбата от Бога, която имаш /2 Тим.1:6/. Не забравяй това слово: аз имам “Ходатай при Отца, Исуса Христа праведния” /1Йоан 2:1/ и: “Живота, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” /Гал. 2:20/. Нека това да е единствената ти слава и корона на мира; пази я никой да не ти я отнеме. Вярвай здраво в думите: “Зная, че е жив Изкупителят ми и че в последното време ще застане на земята” /Йов 19:25/. Също и: “имам изкуплението си чрез кръвта Му, прощението на прегрешенията ми” /Еф.1:7/. Затова, изпълнен с мир и радост във вярата, навлизай все по-нататък в тях, в обновлението на душата си по образа на този, Който те е създал. Викай през това време непрестанно към Бога, за да можеш да видиш небесното си призвание, но не така, както сатана ти го представя – по един ужасен и отблъскващ начин, а в неговата първична красота; не като нещо, което трябва да го има, за да не пропаднеш в ада, а като нещо, което може да го има, за да те води към небето. Гледай на него като на най-достойната за следване дарба, която си получил от Божията пълнота. Ако я виждаш в светлината на тази истина, все повече и повече ще гладуваш по нея. Душата ти ще жадува по Бога и по това чудесно уподобяване с Неговия образ. Ако тогава си получил действителна надежда и силна утеха чрез благодатта, никога повече няма да бъдеш уморен или безсилен, но ще крачиш напред, докато достигнеш до целта.
4. Със същата сила на вярата се стреми към славата. И тя е нещо, което е поставено в кръгозора ни. Бог поначало е съединил прощението, освещението и небето. Защо е нужно човекът отново да ги разделя? Пазете се от това! Не допускайте една брънка от златната верига да се строши: Бог ми е простил заради Христос. Сега Той ме обновява по Своя образ. Скоро ще ме промени така, че да мога да Го посрещна. Ще ме приеме, така че да мога да стоя в присъствието Му. Аз, който съм оправдан чрез кръвта на Неговия Син, трябва, напълно осветен чрез Святия Му Дух, бързо да бъда издигнат в небесния Ерусалим, в святия град на усъвършенстваните праведници. Още малко, и ще бъда “при събора на първородните, при Бога, съдията на всички, при Исуса, Посредника на Новия Завет” /Евр. 12:23-24/. Скоро сенките ще изчезнат и ще изгрее денят на вечността за мен. Скоро аз ще пия от реката на живота, която извира от престола на Бога и на Агнето. Там Неговите слуги ще Му служат и ще гледат лицето Му и Неговото име ще бъде на челата им. Нощ не ще има вече, и не ще има нужда от светене на светило или от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява. И те ще царуват до вечни векове /Откр. 22:1,3-5/.
5. Така че ако “вкусиш колко добро е Божието слово и от великите дела, които въвеждат в бъдещия век” /Евр. 6:5/, няма повече да мърмориш против Бога, че не си удостоен да участваш в наследството на светиите в светлината /Кол. 1:12/. Вместо да бъдеш недоволен, че още не си напълно изкупен, ще хвалиш Бога за това, че Той те е изкупил дотолкова. Ще Го възвеличаваш за това, което е сторил, и ще го приемаш за залог за онова, което ще стори. Няма да Му се гневиш, че още не си обновен, а ще Го славиш, че ще бъдеш обновен и че спасението е по-близо, отколкото когато изпърво си повярвал /Рим.13:11/. Вместо напразно да се окайваш, че времето още не се е изпълнило, тихо и спокойно ще чакаш това да стане. Защото знаеш, че Той ще дойде и няма да се забави” /Евр. 10:37/. Ще можеш да носиш греховния товар, лежащ върху теб, по-леко, защото той няма да лежи вечно на гърба ти. Още малко и съвсем ще изчезне. Само “чакай Господа; дерзай и нека се укрепи сърцето ти; да, чакай Господа” /Пс. 27:14/.
6. Ако виждаш някого, който привидно /доколкото това може да се отсъди от човек, защото само Господ изпитва сърцата/ вече е участник в надеждата и е станал съвършен в любовта, бъди далеч от това да му завиждаш заради Божията благодат, която е в него. Нека това по-скоро да радва и утешава сърцето ти. Прослави Бога заради него. Защото “когато една част се слави, всичките части се радват заедно с нея” /1 Кор. 12:26/. Вместо да изпитваш ревност и раздразнение, прослави Бога за тази утеха. Радвай се да имаш ново доказателство за верността на Бога, която изпълнява всичките Му обещания. Опомни се още повече поради това, че си “уловил, понеже сам си бил уловен от Христа” /Фил. 3:12/.
7. За да постигнеш това, изкупвай благовремието /Еф. 5:16/. Използвай момента. Оползотвори всяка възможност да растеш в благодатта или да вършиш добро. Нека мисълта, че утре можеш да получиш повече благодат, не те прави равнодушен днес. Сега имаш един талант; ако чакаш за други пет, търгувай с единия, който имаш, и спечели. Колкото повече чакаш за по-късно, толкова повече работи днес за Бога. Неговата благодат достига за всеки ден. Бог днес излива Своите блага над теб; покажи се като верен настойник на благодатта. Каквото и да става утре, днес положи всяко старание да прибавиш към вярата си добродетел, благоразумие, себеобуздание, твърдост, благочестие, братолюбие, любов /2 Петр. 1:5-8/. Бъди днес богат с тия неща. Не бъди ленив или безплоден. Защото така ще ти се даде голям достъп във вечното царство на Христа.
8. Накрая, ако и в миналото си да си отхвърлял надеждата да бъдеш свят, както Той е свят, не злоупотребявай повече с нея, а я прилагай правилно. Употреби я за още по-възторжено възвеличаване на Бога и за благото на своята душа. Стреми се към съвършенство в здрава вяра, в кротко упование на духа, в надежда, която дава пълна увереност. Ликувай заради това, което Бог вече е направил. Израствай ежедневно в познаване на нашия Господ Исус Христос и върви от сила в сила. Приближавай се към целта с посветеност, търпение и смирена благодарност за онова, което си постигнал, и за онова, което ще постигнеш. “Гледай на Исус”, докато чрез пълна любов се издигнеш към Неговата слава.