Уесли и Уайтфийлд вече са усетили известно напрежение между различните си методи и богословие. Уайтфийлд е склонен да замазва упреците на Джон с думи на благодарност и похвали. Късно през март 1739 г. Уайтфийлд (който се мести в Уелс) моли Уесли да дойде в Бристол, за да заеме мястото му, отбелязвайки: “мнозина са узрели за групи.” Джордж разбира собствените си ограничени организационни възможности, но предявява фините си претенции за първенство: “Въпреки че идваш след мен, аз сърдечно желая да бъдеш предпочетен пред мен” (Letters, 25:612).
Съживлението в Бристол
Джон се отправя към Бристол през март 1739 г. Този малък град е растящият търговски център на югозападна Англия; очертава се като водещ провинциален град в кралството и главно пристанище за търговия със Северна Америка и Антилските острови. Търговците в Бристол внасят тютюн и захар, а изнасят промишлени стоки и африкански роби. Бристол е град с около 50 000 жители (около една десета от Лондон), с величествена катедрала, заобиколен от каменовъглени мини, които снабдяват засилващото се индустриално развитие с всички съпътстващи го проблеми и възможности.
Както се оказва, първото място не е толкова важно за Джон, колкото правилността на метода. Когато открива, че Уайтфийлд провежда богослужения на открито, Уесли “едва примирява себе си с този странен начин на проповядване по полетата” (J&D, 18:612). Той отбелязва в своя “Дневник”, че почти през целия си живот е “толкова твърд във всяко нещо, отнасящо се до приличие и ред, че би трябвало да счита спасението на душите за грях, ако не е станало в църква.” Проповядването на открито не е незаконно в Англия, но е неправилно и е свързвано с еретичните “бедни свещеници” на Лолард от времето преди Реформацията и някои пътуващи последователи по-късно. Текстът на Уесли за неделя, 1 април, от Проповедта на планината предлага на вниманието му “един доста забележителен прецедент за проповядване в полето.” Този следобед той вижда Уайтфийлд да проповядва от “една малка планина” на Роуз Грийн на около тридесет хиляди души! Следващия следобед си налага да бъде “по-непочтен”, като проповядва на открито.
Записките на Уесли в дневника му посочват, че “три или четири хиляди” посещават проповедите му на открито при “стъкларската работилница” (която той започва да нарича “тухларница” следващата седмица). През следващите няколко дни сцената се повтаря на няколко места във или около Бристол: Баптист Милс, Хенхам Маунт и Ту Майл Хил при Кингсууд, Роуз Грийн, Бат и Пенсфърд. Броят варира от хиляда до седем хиляди (“чрез изчисления,” отбелязва Уесли) при богослуженията на открито през април (въпреки че формулата не е ясна). Между тези големи събирания Уесли продължава да се среща с бристолските общества на Болдуин стрийт, Никълъс стрийт, Касъл стрийт (където отново среща Грифит Джоунс), Глосестър лейн, Бак лейн и Уийвърс Хол. Освен това той продължава да проповядва в някои енорийски църкви в областта, както и в затвора Нюгейт и приюта за бедни при Лофорд Гейт.
Проповядването на открито е наречено “проповядване в полето”, въпреки че не винаги това става на полето. Всяко място на открито задоволява, стига да могат да се съберат хора и проповедникът да бъде чуван. Чрез този метод Благата вест може да достигне до хората там, където са, до хора, които не могат или не биха отишли на църква в определените за богослужения часове. Уесли скоро открива, че гробищата са подходящо място с гробници за пиедестал и църквата като екран или резонатор. Пазарните площади са още по-добър амфитеатър, обградени от сгради и често снабдени с кръст в средата, от стълбите, на които Уесли може да бъде виждан и чуван. Някои дървета имат такава форма, като че да увеличават звука, идващ под клоните им, а минните ями понякога са сякаш нарочно направени за удобство на публиката. Веднъж Чарлз отбелязва, че е проповядвал от “амвона на Уайтфийлд, стената.”
В своя дневник Уесли пише, че през първия месец в Бристол проповедите му “на полето” са посетени от общо 47 500 души или средно около 3000 при всеки отделен случай (по негови изчисления). През следващия месец посетителите на неговите проповеди на открито са още повече – точно около година след Алдърсгейт Уесли проповядва на почти 10 000 души при Роуз Грийн. До другия месец, пътувайки от и към Лондон, той проповядва на тълпи, които наброяват около 15 000 при Блакхийт и Кенингтън Комън. Тълпите на Уайтфийлд са още по-големи: през юли при Роуз Грийн веднъж се събрат около 17 000, когато той проповядва. Чарлз Уесли се отнася скептично към тези масови събирания, особено към броя на слушателите, докато сам не проповядва в Мурфийлдс на 24 юли на тълпа, която по негови изчисления наброява около 10 000 души. Той оставя скрупулите си настрана; това всъщност е Божията воля (CWJ, 1:155). През септември Уесли проповядва на тълпи във и около Лондон, които варират от 12 000 до 20 000 души. Те не са толкова много, колкото идват да слушат Уайтфийлд (тогава той проповядва на тълпи от около 30 000 души), но все пак това е забележителен брой, като се отчете фактът, че Уесли не е така известен или ярък проповедник като Уайтфийлд.
Размерът на тълпите не е толкова изненадващ, колкото относително малкият брой хора, свързвани с обществата по това време. През този период Уесли организира и посещава събирания на различни групи ежедневно. Той обикаля по няколко събирания всяка вечер. Въпреки че според описанията на Уесли домовете, в които се събират, не могат да ги съберат, типичното общество се състои от няколко дузини души. По обичайния начин Уесли набързо съставя “правила” за групите още на третия ден след пристигането си в Бристол. Той вероятно използва формата, приета за групите в Лондон три месеца по-рано.
Противно на впечатленията, при повечето случаи различни хора получават освобождение от греховете или са “утешавани” на тези малки групови събирания, а не на богослуженията на открито. Уесли отбелязва много случаи, когато хора са “като ударени от гръм”, “наранени от меча на Духа”, “обхванати от силна болка”, “ пронизани в сърцата” или “потънали в земята.” Скоро се разнася слух, че хората “изпадат в странни състояния” при събирания на обществата; същото започва да се случва от време на време при публични събирания при Нюгейт и на други места. Уесли чува, че мнозина са наранени при тези външни изяви на Божията сила, но обяснява, че в повечето случаи засегнатите са освобождавани чрез молитва и получават мир и радост. Чарлз има навика да описва такъв човек с познатия израз “главня, извадена от огъня”( CWJ, 1:149,157).
Местното духовенство, съвсем естествено, гледа на тези посещения на свещеници като на неоправдана, ако не незаконна намеса в живота на енорията. Джозая Тъкър, свещеник във “Вси Светии” в Бристол, е един от първите, атакували Уесли и Уайтфийлд в печата. Той напада техните методи, а също така и богословието им. Трудно е да удари и двамата едновременно с един и същ удар, тъй като Уесли се е отклонил рязко от калвинизма на Уайтфийлд. Джон вярва в универсалното изкупление и християнското съвършенство. Той често проповядва (и накрая публикува) една проповед за “Подарената благодат” (върху Римляни 8:32), към която прилага химна на Чарлз “Пълно изкупление.” Отговорът, който Уесли дава на Тъкър, а по-късно и на епископа на Бристол, Джоузеф Бътлър, следва доводите от писмото, написано до негов, също така критичен, приятел: “Бог ме е призовал да проповядвам Благата вест и като университетски преподавател аз не съм ръкоположен за някоя определена енория, а за Англиканската църква; затова моето служение не е ограничено в рамките на една енория, но “аз гледам на целия свят като на моя енория.”
Изводът е ясен. Уесли чувства, че неговото призвание, а също и неговото ръкополагане го принуждават да пренебрегва енорийските граници и обичайния енорийски протокол в опитите си да изпълнява Божието поръчение да проповядва Благата вест. Това е основната причина, която ще подкрепя странстването на методистите: Бог определя обхвата на мисията и проповядването. По това време думите “гледам на целия свят като на моя енория” имат особено приложение по въпроса за енорийските граници и собственост. Тази очарователна терминология, естествено, ще има доста по-широко съдържание (EMW, 2:107). Що се отнася до богословието, Уесли не само защитава своя арминианизъм и отхвърля всякаква отговорност за това, което проповядва Уайтфийлд, но също и контраатакува, като обвинява Тъкър пред епископа в проповядване на невярна доктрина, а именно оправдание чрез добри дела, макар и с не толкова много думи (J&D, 19:473).
В дневника си Уесли пише за този епизод в Бристол като за “нов период” от своя живот. И наистина е така. Този учен-преподавател, чието търсене на смислена вяра сплотява няколко студенти около точността на съзерцателното благочестие в Оксфорд, този англикански свещеник, който се бори, за да изгради религиозна дисциплина сред парцаливите заселници в отдалечената енория в Джорджия, този търсещ християнин, който получава увереност на вяра почти година по-рано на Алдърсгейт стрийт, е прекарал предните няколко месеца, опитвайки се да намери някаква духовна сигурност сред продължаващите съмнения, докато все още насърчава няколко малки групи приятели в религиозните общества в Оксфорд и Лондон. Сега, в Бристол Джон Уесли вижда движението на Духа по начин, за който само е чел в описанията на Джонатан Едуардс за съживленията в Нова Англия. Сега в реакцията на хората към неговото проповядване, особено към вестта за спасението чрез вяра, той усеща потвърждение на собствената си вяра и надежда в Божията благодат. Брат му Чарлз отпразнува първата годишнина от своето обръщение през май с написването на стихотворение от 17 строфи, седмата от които започва така: “Нека хиляди езици да пеят хвала на моя скъп Спасител!” Чарлз се изразява по поетичен начин и за реакцията спрямо тяхното проповядване: “Бог постави своя печат на моето служение” (cwj, 1:129). Сега сред хилядите слушатели семената на методизма започват да покълнват по начини, които братята Уесли не са виждали или очаквали. Братята със сигурност продължават да преминават през моменти на съмнение и отчаяние, както се изразява и Чарлз: “Бог продължава да работи чрез мен, но не и в мен” (cwj, 1:159). Но това, че преживяват неохота, подобна на тази на Йов, изглежда не намалява плодовете на техния труд.