Библейски текстове: Битие 17:1-8; Рим. 5:6-11; 2 Кор. 5:18-19; Лука 2:8-14

Проповед по време на литургия в Католическата църква

„Непорочното зачатие на Света Дева Мария“

град Варна, 23.01.2017 г.

 

Скъпи братя и сестри,

Днес е шестият ден от Седмицата на молитва за християнско единство и в него ние сме приканени да размишляваме върху следната тема: „Бог помири света със Себе Си“ (2 Кор. 5:18).

Бог е инициаторът на помирението с човешкия род. Без Неговата инициатива помирението е немислимо. Това е ясно подчертано във всеки един от текстовете, които чухме тази вечер. Бог е инициаторът на завета с Авраам – Той действа, за да направи от семейството на Авраам народ, който трябва да бъде свидетел за единия и истинен Бог. Избраният народ на Израил е всъщност богосъздаден народ, на който е поверена мисия.

Бог е инициаторът и на Новия Завет в Христовата кръв. Този завет също ражда един избран народ, в който изключителната значимост на етническите, расовите, социалните и икономическите разделения е решително преодоляна. Това е един „трети народ“, съставен нито само от езичници, нито само от юдеи; народ, в който всички видове родства отстъпват по значимост на първостепенното родство – „вие сте Христови, а Христос – Божи“ (1 Кор. 3:23).

Именно по тази причина не трябва и да се боим. Евангелският текст, който ни връща към празника на Христовото Рождество, ни напомни най-напред ангелската вест: „Не бойте се“ (Лука 2:10). Защо не трябва да се боим? Защото Бог избра да помири човеците със Себе Си по един немислим начин – стана човек. Той избра да пожертва единородния Си Син и по този начин – чрез Него и в Него – да помири блудните Си синове и дъщери със Себе Си. Така се осъществява Божията прослава в небесата, а на земята е прогласен мир, между човеците – благоволение. Именно такова е съдържанието на химна, с който небесното войнство прослави Бога (Лука 2:14).

Инициаторът на Новия Завет не пролива чужда кръв, а Своята собствена. Не изисква чужда смърт, а в човешката природа на Сина Си приема дори смъртта. Не умира само за близките и приятелите, а умира и за противниците и враговете. Обича не под условие, а безусловно – до последен дъх. Апостолът подчертава: „Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (Рим. 5:8).

Ако всички ние, християните, сме придобити (купени) от Бога на такава цена, ако помирението ни с Бога е вече факт, какво означава това за нашите отношения към другите човеци? И за да не звучи този въпрос прекалено широко, теоретично, нека най-напред да се запитаме какво означава това за нашите отношения с останалите християни – с тези, които принадлежат на други християнски традиции и се разграничават от нас не само във вероизповедно и богослужебно отношение, но и по имената, с които се назовават – католици, православни, протестанти, евангелисти, методисти, баптисти, петдесятници и т.н.

Всички тези разногласия като че ли бяха в известна степен предизвестени от случващото се в коринтската църква. Там някои се наричаха „Павлови“, други – „Аполосови“, трети – „Кифови“ („Петрови“), а четвърти – „Христови“. Апостол Павел не пожали сили да покаже на коринтяните колко пагубни и противни на Евангелието са всички тези разделения. Той им посочи ясно, че основата на тяхната обща идентичност е Христос и че ако наистина са Христови, всички те трябва да вървят по по-превъзходния път – пътя на любовта. Ако всички те са помирени с Бога, то тяхната мисия е да бъдат посланици на помирението. Ако това помирение не може да се постигне между християните, то как тогава те ще могат да бъдат посланици на помирението в този свят? Нека не забравяме Христовите думи: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си“ (Йоан 13:35).

В края на вчерашната си проповед в Методистката църква във Варна казах, че единството е едновременно дар и задача – нещо, което Бог ни дарява, и едновременно с това нещо, за което трябва да се молим, да се трудим и дори да се борим. Нека да си спомним какво казва апостол Павел в посланието си до ефесяните: „Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви; един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички“ (Ефес. 4:4-5). Основата на единството ни е дадена, дарена. Но при все това в предходното изречение апостолът настоява: „И така, аз, затворник в Господа, ви моля да водите живот, достоен за званието, към което бяхте призовани, със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, с поносимост един към друг в любов и се стараете в свръзката на мира да опазите единството на Духа“ (Ефес. 4:1-3). Виждате, че единството е дар и задача.

Това с пълна сила се отнася и до мира. Бог ни помирява със Себе Си чрез делото на Христос и ни натоварва със задачата „да служим за помирение“, поверява ни „посланието на помирението“ (2 Кор. 5:18-19).

Как можем да се справим с тази задача в междухристиянските отношения? Нека да не забравяме, че помирението е най-напред именно дар. Бог ни помири със Себе Си в Христос, направи ни Христови, а Христос е Божи. Това е най-важното. Ако ние всички наистина принадлежим на Княза на мира, тогава нямаме друга алтернатива, освен „със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, с поносимост един към друг в любов“ да се стараем „в свръзката на мира“ да опазим „единството на Духа“. Тук някои биха казали, че това е твърде лесен път, който обаче няма да ни отведе далеч. Не бихме могли просто така да пренебрегнем вероизповедните и богослужебните си различия, не можем да се отречем от различните се разбирания за Църквата и нейното устройство. Но кой иска това от нас? Единственото, което е потребно и не трябва да бъде забравяно, е да помним, че най-напред ние сме Христови, помирени с Бога човеци, призовани да служат за помирение.

Да, Бог е инициаторът на помирението помежду ни и Той няма да ни остави сами, когато се опитваме да намерим път един към друг. Не ние проправяме пътищата, а Бог. В известен смисъл тези пътища са вече проправени, въпросът е дали ние искаме да тръгнем по тях един към друг. Трудностите ни идват обикновено оттам, че забравяме кой е инициаторът. Ласкаем се да мислим, че това сме ние, и така полагаме върху плещите си непоносим товар. Струва си тук да цитирам един откъс от „Езерните молитви“ на св. Николай Велемирович, който поетично и проникновено ни напомня кой е важният в случая:

 

Кой е този, който ме гледа от всички звезди на

         небето и от всички неща на земята?

         Орачи, не орането ви е важно, но Господ, че вижда.

         Свирачи, не свирнята ви е важна, но Господ, че

         слуша.

         Сънливци, не сънищата ви са важни, но Господ,

         че бди.

 

С това не искам да кажа, че орачите трябва да спрат да орат, свирачите – да свирят или сънливците – да сънуват. Не казвам, че ние не трябва да полагаме усилия в мисията си на посланици на помирението. Казвам само, че всяко усилие, което не произтича от помирението ни с Бога, ще бъде напразно. Казвам, че ако не сме опитали благостта на мира с Бога, няма как да бъдем посланици на този мир. Никой не може да даде това, което няма. Или нека да го кажем по-точно: не можем да споделим с другите това, което не ни е дарено; това, от което сами не сме се възползвали.

Нека престанем да се крием зад сложни догматични и литургични съображения в стремежа си да оправдаем собствената си недостатъчност като посланици на помирението. Ако наистина сме помирени с Бога, ако наистина сме Христови, тогава от опит ще сме познали, че Христовата любов ни принуждава (задължава) да се помирим един с друг. Какъв ще е нашият отговор? Зад какво ще се скрием, ако Бог ни е дал всичко потребно?

Става дума за силата и убедителността на нашето свидетелство. Нямаме право да се затваряме в своите собствени светове, когато става дума за напредъка на благовестието. Христовата любов ни принуждава да намираме пътища един към друг.

 

Нека да се помолим: „Милостиви Боже, от любов към Твоя народ Ти установи съюз с него. Дай ни силата да се противопоставим на всички форми на дискриминация. Направи така, че дарът на Твоя завет с любов да ни изпълва с радост и да ни кара да търсим отново и отново все по-дълбоко единство. Чрез Исус Христос, нашия възкръснал Господ, Който живее и царува с Теб и Светия Дух от векове за векове. Амин“.

 

пастор Даниел Топалски



Цитати:


Последни новини

Епископ Болетер на осемдесет години

04.05.2021

Централната конференция горещо те поздравява, скъпи епископ Хайнрих, за твоя осемдесети рожден ден, който ще празнуваш на 13 май. Преди шестдесет години ти започна служението си в Методистката църква като млад стажант и кандидат за пасторско служение. Ти беше свидетел на обединяването, което създаде Обединената методистка църква, и скоро стана член на новосъздадения Генерален съвет […]

Прочети повече

Новини, От Европа