“Самият Дух свидетелства с нашия дух, че сме Божии чада” /Рим. 8:16/
І. 1. Никой, който вярва, че Библията е Божие Слово, не може да се съмнява във важността на тази истина. Тя е открита в Писанието – не само на едно място, не като незначителна или странична, а често и изразително, тържествено и напълно съзнателно. С нея се описва една от особените привилегии на Божиите чада.
2. Толкова по-необходимо е да тълкуваме и защитаваме тази истина, тъй като опасности я грозят от двете страни – от ляво и дясно. Ако я отхвърлим, ни заплашва опасността вярата ни да се изроди в обикновена формалност, в това да “имаме вид на благочестие, но да сме отречени от силата му” /2 Тим.3:5/. Ако утвърждаваме тази истина, без да я разбираме, както трябва, ни заплашва опасността да изпаднем в най-див ентусиазъм. Затова във висша степен е нужно да опазим благочестивите хора от тях чрез едно съответстващо на Писанието и разума тълкуване и утвърждаване на въпросната велика истина.
3. Още по-нужно е това поради факта, че относно нея е писано много малко, ако не броим няколко водещи към заблуда трактати, които съвсем изкривяват нещата. Голяма част от тях са несъмнено подбудени от разбиранията на небиблейски, едностранчиви и лишени от здрав разум автори, които “не разбират нито що говорят, нито що твърдят” /1 Тим.1:7/.
4. Преди всичко особена задача е за тъй наречените методисти да схванат това учение ясно, да го излагат и защитават, защото то е важна част от свидетелството им пред всички човеци. Въпросната велика евангелска истина, която много години е била почти изгубена и забравена, е намерена отново и потвърдена чрез живота на Божиите чада благодарение на особеното благословение на Бога, което е изляно върху тях през време на търсенията им в Словото.
ІІ. 1. Но що е “свидетелството на Духа”? Оригиналната дума може да значи “устно” или по-често “документално” свидетелстване, имащо силата на писмен документ. Така е използвана тя в нашия превод: “Това е писменото свидетелство /показание, сборът от това какво Бог утвърждава във всичките дадени от Него Писания/, че Бог ни е дал вечен живот и тоя живот е в Сина Му” /1 Йоан 5:11/. Свидетелството, което сега разглеждаме, е дадено на нашия дух и чрез нашия дух от Божия Дух. Той е свидетелстващата личност. Това, което ни свидетелства, е, “че сме Божии чада”. Непосредственото следствие от това свидетелство е “плодът на Духа”, а именно: “любов, радост, мир, дълготърпение, благост, кротост” /Гал. 5:22/; без тях свидетелството не може да изтрае дълго. Защото то неминуемо ще се разпадне не само чрез делата на греховното поведение или чрез съзнателното неизпълнение на задълженията, но и чрез греховността в убежденията – с една дума, чрез всичко, което потиска Святия Дух.
2. Преди много години забелязах, че е трудно да се намерят в човешкия език думи, за да се изясни дълбочината на Божията същност. На практика няма такива думи, които задоволително да изразят какво причинява Божият Дух в Своите чада. Но може би е възможно да се каже /и аз моля всички, които са обучавани от Бога, да подобрят, смекчат, или усилят израза/, че под свидетелството на Духа аз разбирам едно съзнателно изживяване в дълбочината на душата, чрез което Божият Дух непосредствено свидетелства на моя дух, че аз съм Божие чадо, че “Исус Христос ме възлюби и предаде Себе Си за мене”, че всичките ми грехове са покрити и че аз, да, точно аз съм примирен с Бога”.
3. След като в продължение на 20 години продължавах размислите си над тази тема, не виждам никаква причина да премахна някоя част от това определение. Също и не виждам как би могло да се постигне по-голяма понятност чрез промяна в израза. Мога само да добавя, че с голямо удоволствие бих се отказал от своето определение, ако някое Божие чадо ми даде друго, което е по-ясно или по-съгласувано с Божието Слово.
4. Наистина, искам да отбележа, че с това не твърдя, че Божият Дух ми го е дал чрез доловим със слуха глас; не бих казал също и чрез вътрешен глас, въпреки че и това може да се случи понякога. Не приемам също и това, че Той прави близки на сърцето един или повече текстове от Свещеното Писание /макар че това често се случва/. Но чрез непосредственото Си влияние и чрез мощните Си, макар и необясними действия Господ успокоява душата посред воя на бурята и грохота на вълните, благодарение на което настъпва безценна тишина. Тогава душата си почива в прегръдките на Спасителя и грешникът добива пълна яснота, че е примирен с Бога и че “беззаконията му са простени и греховете му са покрити” /Рим.4:7/.
5. Но къде се разделят тогава мненията? Никой не оспорва, че има едно свидетелство на Духа и че Духът свидетелства с нашия дух, че сме Божии чада. Това не може да бъде отречено, без да се стигне до открито противоречие със Словото и без да се обвини в лъжа Богът на истината. Затова всички са единни, че има свидетелство на Духа.
6. Също не се поставя под въпрос, че има едно косвено свидетелство за осиновлението от Бога. То е приблизително, ако не и същото като “позива към Бога на чистата съвест” / 1 Петр.3:21/. Плод е на едно познание или на размисъл върху това, което чувстваме в душата си като усещане. По-точно казано, касае се за едно заключение, което се основава отчасти върху Божието Слово и отчасти върху собствения опит. Божието Слово казва: който има плода на Духа, е Божие чадо; опитът или вътрешното съзнание ми казва, че аз имам плода на Духа; оттам си правя логичното заключение: аз съм Божие чадо. И това е общопризната и неконфликтна тема.
7. Ние също не твърдим, че може да има истинско свидетелство на Духа без плода на Духа. Твърдим противното: плодът на Духа произтича непосредствено от това свидетелство на Духа – наистина не винаги в същата степен, нито даже при първото получаване на свидетелството и още по-малко по-късно. Нито радостта, нито мирът са винаги на едно и също ниво; това не е така даже и при любовта; толкова малко и свидетелството на Духа винаги е еднакво силно и ясно.
8. Но въпросът, за който става дума, е дали изобщо има едно непосредствено свидетелство на Духа; дали има още едно свидетелство на Духа, освен това, което идва от познанието за плода на Духа.
ІІІ. 1. Аз вярвам, че има такова, защото това е простият и естествен смисъл на текста: “Духът свидетелства с нашия дух, че сме Божии чада”. Очевидно е, че тук става дума за две свидетелства, които заедно засвидетелстват едно и също: на Божия Дух и на нашия дух. Епископът на Лондон Едмънд Гибсън в проповедта си върху тоя текст се учудва, че някой може да се колебае по повод въпросния факт; ясно е недвусмисленото значение на стиха. “Едното свидетелство – казва епископът – е това на нашия собствен дух, а именно съзнанието за собствената ни искреност”, или, за да изразим същата мисъл по-ясно, съзнанието за наличие на плода на Духа. Щом нашият дух е уверен в наличието на плода, т. е. на любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, то не е лесно да се изведе от тия предпоставки заключението, че ние сме Божии чада.
2. Наистина, почитаемият епископ приема, че другото свидетелство е “знанието, че вършим добри дела”. Това според него би трябвало де е “свидетелството на Божия Дух”. Но то е включено в свидетелството на нашия дух и по този начин сме по-близо до смисъла на думите на Павел. Така казва апостолът: “Защото нашата похвала е тази, свидетелството на нашата съвест, че ние живяхме… със святост и искреност пред Бога” /2 Кор. 1:12/. Ясно е, че тук искреността е валидна както относно нашите думи и дела, така и относно нашите възгледи. Така че не става дума за някакво второ свидетелство, а пак за това, за което се е говорило преди; защото съзнанието за добрите ни дела е само част от съзнанието ни за нашата искреност. Сиреч тук все още става дума за едно свидетелство. Но ако в текста става дума за две свидетелства, то нито съзнанието за нашите добри дела, нито нашата искреност е едното от тях; защото всичко това очевидно се съдържа в “свидетелството на нашия дух”.
3. Кое тогава е другото свидетелство? Ако нашият текст не го установяваше със задоволителна яснота, бихме могли да го изведем от предходния стих: “Вие не сте получили дух на робство, а сте приели дух на осиновление, с който викаме: Авва, Отче!” /Рим. 8:15/. От това следва: “Самият Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чада”.
4. Това може да бъде още повече изяснено чрез паралелни стихове: “И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!” /Гал. 4:6/. Това е нещо непосредствено и директно, но не резултат от размисъл или от привеждане на доказателства. Не вика ли този Дух в сърцата ни “Авва, мили Отче!” от момента, в който Той бива даден – преди всеки размисъл относно нашата искреност, преди извеждането на заключения от какъвто и да било род? Не е ли това простият, естествен смисъл на думите, който става ясен на всеки още при пръв прочит? Всички тези текстове описват по най-ясен начин едно непосредствено свидетелство на Духа.
5. Това, че “свидетелството на Божия Дух” по логичен път трябва да предшества “свидетелството на нашия дух”, става ясно чрез прост размисъл. Ние първо трябва да станем святи в сърце и поведение, преди да осъзнаем, че сме такива. Защото Божията любов е коренът на всяка святост. Но ние можем да обикнем Бога, ако знаем, че Той ни обича: “Ние любим Него, защото Той първо възлюби нас” /1 Йоан 4:19/. Можем да знаем, че Той ни обича, ако Неговият Дух засвидетелства това на нашия дух. Докато това не стане, не можем да го повярваме, не можем да кажем: “Живота, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” /Гал.2:20/.
Едва тогава я усещаме,
кръвта, измиваща като поток.
И викаме с удива свята:
Ти, Господи, Си! Ти мой Си Бог!
Така че щом свидетелството на Божия Дух трябва да предшества любовта към Господа и всякакво освещение, вследствие на това то трябва да предшества и осъзнаването му от нас.
6. На това място е добре за потвърждение на разглежданото библейско учение да приведем опита на Божиите чада – не опита на двама, трима или малко повече хора, а на едно голямо множество, което никой не може да преброи. Това учение е потвърдено в наше време, а и във всички времена, от “облак свидетели” /Евр.12:1/ – живи и починали. То бива потвърждавано и от вашия и от моя опит. Същият Дух свидетелства с моя дух, че аз съм Божие чадо. Той ми даде увереност за това. Аз веднага извиках: “Авва, мили Отче!” Но това аз сторих /както и вие/, преди да разсъждавам за плода на Духа или да бъда уверен в наличието му. От получаването на това свидетелство израснаха любов, радост, мир и всички плодове на Духа! Най-напред от всичко чух:
Твоят грях е опростен,
ти си оправдан –
чух – и с лъч от небесата
бях отвътре осиян.
7. Това може да бъде потвърдено не само чрез опита на Божиите чада. Хиляди от тях могат да изповядат, че не са знаели нищо за Божието благоволение, почиващо върху тях, докато то не им е било непосредствено засвидетелствано чрез Святия Дух. Това засвидетелстват и всички, които са били изкушавани от греха и знаят, че Божият гняв почива върху тях. Те не могат да бъдат успокоени от нищо друго, освен от непосредственото свидетелство на Духа, че Господ “ще покаже милост към неправдите им” /Евр.8:12/ “и греховете им няма да помни вече”. Кажете на някого от тях: “Ти ще познаеш, че си Божие чадо, като размишляваш върху това какво Господ е създал в теб: твоята любов, твоята радост, твоя мир”. Той веднага ще ти отвърне: “Чрез всичко това аз познавам, че съм дете на дявола. Моето плътско мислене е враждебно на Бога. Нямам никаква радост в Святия Дух. Душата ми е наскърбена до смърт. Нямам никакъв мир. Моето сърце е бушуващо море. В мен има само буря и вълнение”. Такива души не могат да бъдат утешени по друг начин, освен чрез едно свидетелство от Бога, което не ги успокоява, че са благочестиви или искрени, или че сърцето и обходата им са в съответствие с изискванията на Библията, а ги уверява, че Бог “оправдава нечестивия”, който до мига на оправдаването си е бил напълно безбожен и порочен, който “не върши дела”, не прави нищо истински добро, докато осъзнае, че е приет от Господа “не чрез праведни дела, които е сторил” /Тит 3:5/, а само чрез едничката милост на Бога – чрез нищо друго, освен онова, което Божият Син е направил и изстрадал заради него. Не може да бъде иначе, щом “човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” /Рим. 3:28/. Щом това е така, как би могъл той да бъде уверен преди своето оправдание в добротата на мислите и действията си? По-скоро е нужно да разбере, че “понеже няма с какво да плати, му е простено” /Лука 7:42/; да има убеждението, че “в него не живее нищо добро” /Рим.7:18/ – нито в мисли, нито в дела – и това е съществената и абсолютно необходима предпоставка, поради която биваме “оправдани без заслуги чрез изкуплението, което е в Христа Исуса” /Рим. 3:24/. Откак Христос е дошъл на света, нито един човек не е бил оправдан, нито пък някой може да бъде оправдан, докато не повярва, че:
От всяко друго право съм лишен,
проклет съм, ала моят Бог умря за мен.
8. Така че който отрича, че има такова свидетелство, същевременно отрича оправданието чрез вяра. От това следва, че той или никога не го е преживял, не е бил никога оправдан, или е забравил, “че е бил очистен от старите си грехове” /2 Петр.1:9/, забравил е собствената си опитност, начина, по който Господ е подействал върху душата му, като е изтрил старите му грехове.
9. Дори опитът на чадата на този свят потвърждава тоя на Божиите чада. Много от тях имат желанието да угодят на Бога. Някои си дават голямо усилие, за да постигнат това. Но не считат ли всички те за голяма безсмислица, когато някой говори, че знае, че греховете му са простени? Никой от тях не си позволява да мисли така и все пак мнозина са уверени в собствената си благочестивост. Мнозина от тях несъмнено имат в известна степен свидетелството на собствения си дух, съзнанието за собствената праведност. Но това не създава у тях убеждение, че греховете им са простени, разбиране, че са Божии чада. Напротив, колкото по-добродетелни са те, толкова по-неспокойни са заради това, че не знаят в какво положение са. От казаното ясно следва, че те не могат добре да разберат нещата само с голото свидетелство на своя дух, без непосредственото свидетелство на Божия Дух, че са Божии чада.
ІV. Но срещу това свидетелство се повдигат множество възражения. Тук ще размислим върху най-важните от тях.
1. Първото от тях е: “Опитът не е достатъчен, за да докаже едно учение, което не е основано върху Словото”. Това несъмнено е вярно и е съществена истина, но няма нищо общо с въпросната тема – вече беше доказано, че учението е основано върху Словото. Затова е допустимо опитът да бъде приведен за потвърждаване на библейските изявления.
2. “Но разните фантазьори, пророци, ентусиасти и всякакви други фанатици си въобразяват, че са получили свидетелството на Духа”. Така е, и немалко от тях може да са го получили, въпреки че не го задържат за дълго. Но ако и да не беше така, това не е никакво доказателство, че другите не са изживели тази опитност. Ако един побъркан си мисли, че е цар, това не е никакво доказателство, че няма истински царе.
“Но мнозина, които енергично подкрепят това учение, напълно опорочават Библията”. Може и да стане така, но такова последствие не е неминуемо. Учението се изповядва от хиляди, които отдават подобаваща почит на Словото.
“Но мнозина са изживели по тая причина съдбоносно разочарование и вече не се поддават на никакво убеждаване”. Все пак едно библейско учение не става по-малко валидно поради това, че хората злоупотребяват с него във вреда на себе си.
3. “Но аз издигам следното становище като неоспорима истина: плодът на Духа е свидетелството на Духа”. Точно това не е безспорно. Хиляди се съмняват в него или направо го отхвърлят. Но нека оставим това. Ако подобно свидетелство е достатъчно, тогава не се нуждаем от никое друго. То е достатъчно с изключение на два случая: /1/ когато плодът на Духа напълно липсва /такъв е случаят, когато непосредственото свидетелство се дава за пръв път/; /2/ когато плодът не бива подобаващо забелязван. Който застъпва приведеното становище, твърди, че човек би могъл да е угоден на Бога, без да знае това. И това е правилно: без точно в този момент да знаеш друго, освен това, което свидетелството ти показва, защото то затова ти се дава. Точно това е и нашето становище – непосредственото свидетелство може само тогава да блесне ярко, когато косвеното е затъмнено от облаците.
4. На второ място се възразява: “Целта на въпросното свидетелство е да се докаже, че нашето познание е истинско. Но то не го доказва”. Аз отговарям: подобно доказателство изобщо не е целта. Свидетелството предхожда всякакво познание – не само това, че ние сме изгубени, жалки, виновни и безпомощни грешници. Целта му е да се даде увереност на получилите го, че те са Божии чада, че “се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса” /Рим.3:24/. Това не означава, че по-раншните им мисли, думи и дела са в съгласие с правилата на Словото. То изисква обратната предпоставка, а именно, че те са абсолютни грешници, грешни в поведение и думи. Ако не беше така, то тогава Бог би оправдавал благочестивите и би считал за правда добрите им дела. Опасявам се, че възприемането на оправдание чрез дела би премахнало всички цитирани възражения; защото който от все сърце вярва, че Бог вменява “правда без дела” на всички оправдани, няма да има никакви проблеми да отстъпи в това, че свидетелството на Святия Дух предшества плода на Духа.
5. Третото възражение е: “В Евангелието се казва: “Небесният Отец ще даде Святия Дух на ония, които искат от Него” /Лука 11:13/. В друго Евангелие по същия повод се говори за “добри неща” /Мат.7:11/. Това доказва предостатъчно, че свидетелството на Духа се изразява в разпределяне на “добри дарове”. Но нито в единия, нито в другия текст става дума за “даване на свидетелство”. Затова ще оставя нещата да си бъдат все така, докато тази аргументация получи по-сериозно обосноваване.
6. На четвърто място се възразява: “Словото казва: “Дървото се познава по плода”; “Изпитвайте всичко”; “Изпитвайте духовете”; “Изпитвайте себе си”. Точно така! Значи всеки, който вярва, че има свидетелството в себе си, може да изпита дали то е от Бога. Ако от него се ражда плод, значи е; иначе не е. Защото явно “дървото се познава по плода”. Така ние доказваме, че то е от Бога. “Но непосредственото свидетелство никъде не е споменато в Словото”. Не за себе си, не като единично свидетелство, а образуващо заедно с другото едно общо свидетелство: Святият Дух свидетелства с нашия дух, че сме Божии чада. Кой може да докаже, че в този стих не става дума точно за това? “Изпитвайте себе си дали сте във вярата; опитвайте себе си. Или за себе си не познавате ли, че Христос е във вас?” /2 Кор.13:5/ От това място по никакъв начин не може да се види ясно дали изпитването става чрез едно непосредствено или чрез косвено свидетелство. Как ще докаже, че това не се познава първо чрез една вътрешна опитност, която после бива следвана от любов, радост и мир?
7. “Но свидетелството, което произтича от едно вътрешно и външно преобразяване, постоянно се споменава в Библията”. Това е така и ние се стремим неизменно да потвърдим свидетелството на Духа. “Но всички белези, които ти назоваваш, за да се различат действията на Божия Дух от някакво самозалъгване, са налице при преобразяването, което става в нас”. И това без съмнение е правилно.
8. Петото възражение е, че “непосредственото свидетелство на Духа не може да ни предпази от най-грубата измама. Трябва ли да се доверяваме на едно толкова неблагонадеждно свидетелство, след като се налага да прибягваме до други аргументи, за да докажем твърденията му?” Аз отговарям: за да се предпазим от измама, Бог ни дава две свидетелства, че сме Негови чада. Те съвместно го доказват. Поради това: “Което Бог е съчетал, човек да не го разлъчва” /Мат.19:6/. Докато двете са заедно, ние не можем да бъдем измамени; можем да уповаваме на тяхното свидетелство. Те са във висша степен благонадеждни и за твърденията им няма нужда от други доказателства.
“Но непосредственото свидетелство прави само едно твърдение, без да представя доказателства за него”. Всяко твърдение е валидно само когато е потвърдено от двама свидетели. Щом Святият Дух свидетелства с нашия дух, както е волята на Бога, това доказва задоволително, че ние сме Божии чада.
9. Шестото възражение: “Ти допускаш, че извършеното преобразяване е задоволително свидетелство, освен в случаи на особено тежки изпитания, както това на нашия Спасител на кръста. Никой не може да бъде изпитван така, както Той беше”. Но ти и аз или кое да било чадо на Бога би могло да претърпи такива тежки изпитания, че не е възможно да запазим детинското си упование на Бога, ако не ни запазва свидетелството на Духа.
10. Накрая се възразява: “Най-усърдните защитници на това учение спадат към групата на най-горделивите и лишени от любов хора”. Може би някои от най-разпалените му привърженици са и двете: горди и лишени от любов; но много от непоколебимите такива са извънредно благи и смирени не само в това, а и във всичко, верни последователи на Агнеца, нашия Господ.
Това са главните възражения, които съм чул. Те, по мое мнение, изразяват цялата аргументация. Ако човек спокойно и без предразсъдъци претегли възраженията и отговорите на тях, предполагам няма да му е трудно да види, че те ни най-малко не разбиват или отслабват доказателствената сила на великата истина, че Божият Дух непосредствено и косвено свидетелства, че сме Божии чада.
V. 1. В обобщение можем да кажем, че свидетелството на Духа е една вътрешна опитност дълбоко в душата на вярващия, чрез която Божият Дух свидетелства непосредствено на неговия дух, че той е Божие чадо. Под въпрос се поставя не това има ли свидетелство на Духа, а дали става дума за непосредствено свидетелство, т. е. за нещо различно от съзнанието за плода на Духа. Ние отговаряме положително, и то защото такъв е простият, логичен смисъл на текста, който става очевиден от предходните думи и паралелните места в Посланието към галатяните; защото естествено е свидетелството да предхожда плода, който произтича от него, и защото такъв ясен смисъл на Божието Слово е потвърден от опита на безброй много Божии чада, както и от опита на изкушаваните грешници, за които е невъзможно да получат мир, докато не приемат едно непосредствено свидетелство; а също и чрез чадата на този свят, които нямат свидетелството в себе си и затова до един твърдят, че никой не би могъл да знае дали греховете му са простени.
2. Наистина, възразява се, че опитът не е достатъчен, за да докаже едно неподкрепяно от Словото учение. Побъркани и ентусиасти от всякакъв вид си въобразяват, че имат това свидетелство; целта му е да докаже истинността на нашето верую; тази цел то не може да постигне. Словото казва: “Дървото се познава по плода” /Мат.12:23/; “Изпитвайте себе си… опитвайте себе си”/2 Кор.13:5/. Непосредственото свидетелство също не е споменато никъде в Библията. То не може да предпази от залъгвания. Накрая, причиненото в нас преображение е задоволително свидетелство, ако не ни постигнат изпитания като тези на Христос.
Ние отговаряме: 1. Опитът е достатъчен да потвърди едно учение, което е библейски обосновано. 2. Ако и мнозина да си въобразяват, че са преживели някакъв опит, с това не се опровергава истинският опит. 3. Това свидетелство има за цел да ни даде увереност в нашето положение на Божии чада и тази цел е постигната. 4. Истинското свидетелство на Духа се познава по неговите плодове: любов, радост, мир – без те да го предшестват. 5. Не може да бъде доказано, че привежданият текст: “Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?” /1 Кор.3:16/, не се отнася към непосредственото свидетелство също, както и към косвеното. 6. Божият Дух, Който свидетелства с нашия дух, ни предпазва от всяка заблуда. Накрая: всички ние сме изложени на изпитания, за които свидетелството на нашия собствен дух не е достатъчно, в които само непосредственото свидетелство на Святия Дух може да ни направи сигурни, че сме Божии чада.
3. От целия този преглед можем да изведем две заключения. Първо, никой не може да смята, че е задоволен от едно привидно свидетелство на Духа, ако то не е придружено от плод. Щом Божият Дух наистина свидетелства, че ние сме Божии чада, то плодът на Духа ще бъде непосредствена последица, а именно: “любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, верност, кротост, себеобуздание”. Макар че във време на силно изпитание този плод временно изглежда скрит, така че и самият изпитван не го вижда у себе си, защото сатана го “пресява като жито”, то сърцевината му остава налице, дори когато я покриват най-черните облаци. През трудното време радостта му в Святия Дух може да изглежда изгубена, душата му да е угнетена до смърт, докато трае “часът на тъмнината”, но по правило след това всичко се възстановява и той се “радва с неизказана и преславна радост” /1 Петр.1:8/.
4. Второто заключение е: никой не бива да се задоволява с един привиден плод на Духа без свидетелство. Може да предвкуси радостта, любовта, мира и те да не са никаква измама, а наистина дар от Бога, много преди да има в себе си свидетелството, преди Божият Дух да свидетелства с неговия дух, че “има изкупление чрез кръвта на Исус, прощение на греховете” /Еф.1:7/. Да, може да са налице в определена степен дори дълготърпение, благост, верност, кротост, себеобуздание /и то не техните сенки, а действителни чрез предварителната благодат на Бога/, преди да е “обдарен във Възлюбения” /Еф.1:6/, т. е. преди да има свидетелството за това. Но в никой случай не е добър съвет той да си остане там. Ако го направи, застрашава собствената си душа. Но умен ли е, ще вика непрестанно към Бога, докато Неговият Дух извика в сърцето му: “Авва, мили Отче!” Това е привилегията на всички Божии чада. Без нея ние никога не можем да сме сигурни, че сме такива. Не можем да запазим траен мир и да предотвратим заблуждение поради измама и страх. Но веднъж приемем ли “Духа на осиновление”, ще имаме “мир, който превъзхожда всеки ум”, ще бъде изгонена болката на съмнението и страха и “сърцата и мислите ни ще бъдат опазени в Христа Исуса” /Фил. 4:7/. И щом Святият Дух е принесъл Своя истински плод, а именно външно и вътрешно освещение, то Този, Който ни е призвал, несъмнено винаги ще ни дава това, което вече веднъж ни е дал. Така че никога не трябва да ни липсва нито свидетелството на Божия Дух, нито свидетелството на нашия дух – съзнанието, че ние ходим във всяка правда и в истинска святост.