“Така самият Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чада.” /Рим.8:16/
А. Колко много самомнителни хора, без да разбират какво говорят и твърдят, извъртат този стих за погубление на собствената си душа! Колко много са приемали гласа на въображението си за “свидетелство на Божия Дух” и по най-безумния начин приемат, че са Божии чада, докато на практика вършат делата на дявола! Те са в истинския смисъл фантазьори в най-лошия смисъл на думата. Но колко е трудно да ги убедиш в това, особено ако са пияни от тоя дух на заблуда! Те възприемат всички усилия да бъдат доведени до себепознание като “противене на Бога”. Силата и буйството на духа им, което те наричат “подвизаване за вярата”, ги правят толкова неподатливи за каквито и да било методи на убеждение, че човек спокойно може да каже: “За човеците това е невъзможно” /Марк 10:27/.
Б. Може да ни изненада, че и мнозина разумни люде, които виждат лошите последици от това самозалъгване и затова се мъчат да бягат възможно най-далече от него, понякога отиват в една друга крайност. Кого може да изненада това, че те не бързат да вярват на всеки, твърдящ, че има свидетелството на Духа? Защото другите в това отношение трагично се заблуждават. Кого може да изненада и това, че те са готови да считат всеки за “фантазьор”, ако използва това понятие, с което толкова се злоупотребява? Да, кого може да изненада това поставяне под въпрос на истината, че свидетелството на Духа е право на ОБИКНОВЕНИТЕ християни, а не, както те приемат, една извънредна дарба, ограничаваща се само за апостолското време?
В. Но принудени ли сме да падаме в една от тия крайности? Не трябва ли да прокараме среден път и с това да спазваме достатъчна дистанция от духа на самоизмамата и от фантазьорството, без при това да отричаме даровете от Бога и да се лишаваме от голямото си предимство на Негови чада? Сигурно можем да го сторим. Затова нека размислим върху присъствието на Бога и плодовете от това:
I. Какво е “свидетелството на нашия дух “? Какво е “свидетелството на Божия Дух”? Как Той “свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чада”?
II. Как това съвместно свидетелство на Божия Дух и на нашия дух може ясно да се различи от намесата на естественото мислене и от лъжите на дявола?
І. 1. Нека най-напред размислим какво е “свидетелството на нашия дух”. Тук бих помолил онези, които искат да издигнат свидетелството на Божия Дух в рационално свидетелство на нашия дух, да имат предвид следното: в този текст апостолът е далеч от това да говори САМО за свидетелството на нашия собствен дух, така че човек може да се запита дали той изобщо говори за това, или САМО за свидетелството на Божия Дух. Оригиналният текст може направо да бъде разбиран така. В предния стих апостолът е казал: “Получили сте дух на осиновление, чрез който викаме: Авва! Отче!”, и веднага след това продължава с думи, които могат да бъдат преведени така: “Същият Дух дава свидетелство на нашия дух, че сме Божии чада”; от него разбираме, че Той засвидетелства това в същия миг, в който ни прави способни да извикаме: “Авва!” Но по този въпрос не бих спорил, защото познавам много други текстове, както и опита на всички истински християни, които свидетелстват, че у всеки вярващ има и двете: свидетелството на Божия Дух и свидетелството на собствения дух, че е Божие чадо.
2. Фундаментът за свидетелство на нашия дух е положен от редица библейски стихове, които описват белезите на Божието чадо така просто, че те могат да ги забележат дори и при повърхностен прочит. Те са събрани и публикувани от мнозина стари и съвременни автори. Ако някой се нуждае от повече светлина, може да я получи чрез внимателно слушане на тълкуването на Божието Слово при богослужението, чрез разсъждаване върху Божиите тайни и чрез разговор с познавачи на Божиите пътища. С разума, който Бог му е дал, всеки би могъл да приложи към себе си тези белези и да разбере дали е Божие чадо. Защото вярата не изключва разума, а го прави по-силен, както и Павел казва: “Братя, не бивайте деца по ум, но бидейки дечица по злобата, бивайте пълнолетни по ум” /1 Кор.14:20/. Така че който знае, първо, “кой дух го управлява” /Рим.8:14/ към всяка свята помисъл и деяние и, второ, че е “воден от Божия Дух”, може да си направи извода, че е Божие чадо.
3. В съгласие с това са простите обяснения на ап. Йоан в 1 Йоан 2:3: “И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му”. “Но ако някой пази Словото Му, неговата любов към Бога е наистина съвършена. По това знаем, че сме в Него” /5/; че наистина сме Божии чада. “Ако знаете, че Той е праведен, знайте, че всеки, който върши правда, е от Него роден” /29/. “Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото любим братята” /3:14/. “От това ще познаем, че сме от истината, и ще уверим сърцето си пред Него” /19/; просто заради това, че “не любим с думи, нито с език, но с дело и в действителност” /18/. “По това познаваме, че пребъдваме в Него и Той в нас, дето ни е дал от Духа Си” /4:13/. И “по това познаваме, че Той пребъдва в нас, по Духа, Който ни е дал” /3:24/.
4. Твърде е вероятно от началото на света до ден днешен да е нямало нито едно Божие чадо, което да е отишло по-далеч в благодатта на Бога и в познаването на нашия Господ Исус Христос от апостол Йоан, който пише тези думи, и от “бащите” /1 Йоан 2:13,14/, на които ги пише. Независимо от това е очевидно, че и той, и те бяха далеч от намерението да пренебрегват посочените белези за укрепване на вярата си. Все пак това не е друго, освен доказателство, “свидетелството на нашия дух”, на нашия разум или на нашия разсъдък. Всичко е насочено натам: който има тези белези, е Божие чадо; ние ги имаме, следователно сме Божии чада.
5. Но по какво познаваме, че ги имаме? Това е един въпрос, на който трябва да отговорим. Как ще стане видно, че обичаме Бога и ближния си и че пазим заповедите Му? Обърнете внимание: смисълът на въпроса е: как това ще стане видно за Нас, не за ДРУГИТЕ? На това бих отговорил така: Как ти познаваш, че си жив, че си добре и не те мъчат болки? Не ти ли става то ясно по непосредствен начин? Със същото непосредствено съзнание ти ще разбираш, ако душата ти живее за Бога, ако си спасен от болките на горделивия гняв и изживяваш облекчението от един благ и тих дух. По същия начин ще възприемеш, че обичаш ближния си, че се радваш в Бога и си задоволен от Него. По същия непосредствен начин ще ти стане ясно, ако обичаш ближните си като себе си, ако си настроен добре към всички хора и си пълен с благост и търпение. А що се отнася до външните белези на Божието чадо, които според ап. Йоан се състоят в спазване на заповедите, ти ще знаеш без съмнение дали те са налице у тебе чрез Божията благодат. Съвестта ти ще ти свидетелства всеки ден дали държиш сериозно и задълбочено на Бога; дали произнасяш името Му с преклонение и божествено страхопочитание; дали спазваш съботния ден и го освещаваш; дали почиташ баща си и майка си; дали вършиш на другите това, което искаш те на теб да вършат; дали държиш тялото си в святост и чистота; дали си въздържан в ядене и пиене и вършиш всичко за Божия слава.
6. Това е в същинския смисъл на думата “свидетелството на нашия дух”, свидетелството на собствената ни съвест, дадена ни от Бога, за да бъдем святи в сърцето и във външното си поведение. То е едно съзнание за това, което сме получили във и чрез духа на осиновлението, а именно, нагласата, която според Божието Слово е присъща на Божиите чада: едно любещо Бога и хората сърце, което уповава с детско доверие на Бога, нашия Отец, и не желае нищо друго, освен Него, възлага всичките си грижи на Него и към всеки човек излъчва приветливост и благост; готово да даде живота си за брата, както Христос предаде живота Си за нас. То е едно съзнание, че ние ще бъдем уподобени на Христос и че ходим с Него в правда, милост и истина и вършим онова, което Му е угодно.
7. Но какво е свидетелството на Духа, което се прибавя към това свидетелство и е свързано с него? Как Той дава свидетелство на нашия дух, че сме Божии чада? Трудно е да намерим думи в човешкия език, за да обясним “Божиите дълбочини”. Наистина няма понятия, които подобаващо да изразят какво изживяват Божиите чада. Но може би е възможно да се каже /с молбата всеки, който е учен от Бога, да коригира, смекчи или подсили формулировката/: свидетелството на Духа е едно удивление от дъното на душата, чрез което Божият Дух свидетелства непосредствено на моя дух, че съм Божие чадо, че Исус ме обича и е предал Себе Си за мен, за да бъдат покрити всичките ми грехове и аз, да, точно аз да бъда примирен с Бога.
8. Свидетелството на Божия Дух трябва нормално да предшества свидетелството на моя дух. Това е заключението от простите разсъждения по-горе. Ние първо трябва да сме святи в сърцето и в живота, преди да можем да бъдем уверени, че сме Божии чада; преди да можем да имаме “свидетелството на нашия дух”, че сме осветени вътрешно и външно. Но преди изобщо да можем да бъдем святи, ние трябва да обикнем Бога; това е коренът на всяка святост. Ала не можем да обикнем Бога, преди да узнаем, че Той ни обича. “Ние любим Него, защото първо Той възлюби нас” /1 Йоан 4:19/. Ние не можем да опознаем Неговата прощаваща любов към нас, преди Неговият Дух да я засвидетелства на нашия дух. Понеже се вижда, че това “свидетелство на Неговия Дух” трябва да предшества любовта към Бога и началото на освещението, то като последствие това свидетелство трябва да предшества и нашето вътрешно убеждение или “свидетелството на нашия дух”.
9. Когато Божият Дух свидетелства на нашия дух: “Бог те възлюби и прати Сина Си като умилостивение за греховете ти; Божият Син те възлюби и изми твоите грехове с кръвта Си”, едва тогава и не преди това “ние обичаме Бога”, защото Той първо възлюби нас” и заради това ние обикваме и нашите ближни. Не може да бъде иначе, ние биваме уверени в това. Ние “познаваме това, което Бог е благоволил да ни подари” /1 Кор. 2:12/. Ние знаем, че обичаме Бога и пазим заповедите Му и “по това познаваме, че сме от Бога”. Това е свидетелството на нашия дух, което остава свързано с факта, че “ние сме Божии чада”, докато продължаваме да обичаме Бога и да пазим заповедите Му.
10. С казаното дотук в никой случай не бих желал да бъда разбран така, сякаш искам да изключа въздействието на Божия Дух върху свидетелството на нашия собствен дух. В никой случай! Той е, Който не само върши всичко в нас, но и хвърля светлина върху делото Си и ясно ни показва какво е създал. Съответно Павел посочва една голяма цел, заради която сме получили Духа – “за да познаем това, което Бог е благоволил да ни подари” /1 Кор. 2:12/; за да се укрепи нашата “святост и искреност пред Бога” /2 Кор.1:12/ и за да ни помогне в пълна светлина да познаем, че ние вече вършим онези неща, които са Му угодни.
11. Ако някой попита: “Как свидетелства Божият Дух на нашия, че сме Божии чада?”, за да се изключи всяко съмнение и да се докаже реалността на нашето синовство, то отговорът произтича ясно от казаното дотук. Първо, по отношение на нашия дух: душата възприема така вътрешно и ясно, когато тя обича Бога, радва се в Него и е удовлетворена, както възприема, когато обича нещо на земята и изпитва радост от него. И тя може, когато обича, радва се и изпитва задоволство, да се съмнява толкова малко, колкото може да се съмнява в собственото си съществуване. Ако това е една разумна аргументация, от нея може да се изведе заключението: който сега обича Бога, радва се и е удовлетворен в Него със смирена радост, свято удовлетворение и покорна любов, е Божие чадо. Щом обичам Бога и съм удовлетворен и радостен в Него, аз съм Божие чадо.
Следователно един християнин не може изобщо да се колебае дали е Божие чадо. Той е така убеден в това, както е убеден, че Словото е от Бога. И затова, че обича така Бога, той има едно вътрешно доказателство, което е напълно убедително. “Свидетелството на нашия дух” се открива в сърцата ни по един толкова категоричен начин, че надмогва всяко естествено съмнение и можем да заявим: ние наистина приехме осиновлението.
12. КАК божественото свидетелство бива открито на сърцето ни, няма да се опитвам да обяснявам. “Това знание е пречудно за мене; високо е, не мога да го стигна” /Пс. 139:6/. “Вятърът духа и чуваш шума му, но не знаеш откъде иде и накъде отива” /Йоан 3:8/. Както никой човек не знае какво е в човека, освен духът му, който е в него, така и никой не знае КАК Бог прави това, което прави, освен Божият Дух. Но фактът е, че Божият Дух дава на вярващия едно свидетелство за неговото осиновление. Щом това свидетелство е налице в душата му, той може да се съмнява в осиновлението си толкова, колкото се съмнява в лъчите на слънцето, когато то грее с най-голяма сила.
ІІ. 1. Как това съвместно свидетелство на Божия Дух и на нашия дух може да бъде ясно различавано от самонадеяността на естественото мислене и от лъжите на дявола, трябва да разгледаме сега. Това е от голямо значение за всички, които копнеят за святостта от Бога. Трябва много внимателно да размислим, ако не искаме да мамим собствената си душа. Ако човек се залъгва в това отношение, последствията са фатални. Това може да се наблюдава навсякъде – може би затова, че заблуденият рядко открива навреме грешката си, за да може да я поправи.
2. Така че, първо, как може свидетелството на Духа да бъде различавано от предположенията на естественото мислене? Който никога не е признавал греха си, вероятно е постоянно готов да ласкае себе си и особено в духовните неща да се мисли за нещо повече, отколкото е; затова и никак не е необичайно човек, възгордял се в плътската си същност, скоро да се самоповиши в убеждението, че вече притежава това свидетелство – само като чуе за това преимущество на истинските християни, към които той естествено причислява себе си. Такива примери има по света, колкото щеш; имало ги е през всички времена. Така че как би могло да се различи свидетелството на Духа от такива самозаблуждения, които водят в проклятие?
3. Аз отговарям: Свещеното писание е пълно с белези, с чиято помощ свидетелството може да бъде отличено от другите неща. Те описват по най-прост начин обстоятелствата, при които истинското свидетелство на Божия Дух предшества духа на вярващия, придружава го и му дава да го следва. Който внимателно прецени тези белези и ги зачита, няма да седи в мрак, а в светлина. Той ще направи чрез тях едно голямо разграничаване – между истинското свидетелство на Духа и привидното, за да няма никаква опасност, бих казал дори никаква възможност, едното да бъде подменено с другото.
4. С помощта на тези белези някой, който злоупотребява с Божиите дарове, може да знае със сигурност, ако наистина иска да го знае, че досега е бил заблуждаван и е вървял в една лъжа. Защото Словото описва ясните, очевидни белези, които предшестват даването на увереност, съпътстват я и я следват. Малко размисъл и той ще се убеди без всякакво съмнение, че в душата му никога не е имало подобни белези. Например: Словото описва как покаянието и познанието на греха предшества увереността в прощението. Ето няколко стиха: “Покайте се, защото наближи Божието царство” /Мат. 3:2/; “Покайте се и вярвайте в благовестието” /Марк 1:15/; “Покайте се и всеки от вас нека се кръсти в името Исус-Христово за прощение на греховете ви” /Деян.2:38/; “Затова покайте се и обърнете се, за да се изличат греховете ви” /Деян.3:19/. Това учи и нашата църква, когато поставя винаги покаянието пред прощението и увереността в него. “Той прощава и освобождава от греха онези, които истински се каят и от сърце вярват в Неговото свято благовестие”. Всемогъщият Бог е обещал прощение на греховете на всички ония, които се обръщат към Него със сърдечно покаяние и истинска вяра. Но на злоупотребяващия с Божиите дарове му е чуждо такова покаяние. Той никога не е имал “сърце смирено и съкрушено”. Споменът за собствения му грях никога не е бил болезнен за него, нито бремето на греха – непоносимо. При повтарянето на посочената изповед на църквата никога не е разбирал какво говори. Винаги е отдавал само външно слава на Бога. Понеже са му липсвали предшестващите действия на Бога, е имал основание да вярва, че се е хванал само за сянка, а не за привилегията да познава Слънцето на правдата.
5. И пак: Словото описва какво значи да си роден от Бога, което трябва да предшества свидетелството за нашето осиновление като една неизмерима по обема си промяна, като една промяна “от мрак в светлина” и “от властта на сатана към Бога”, като “преминаване от смърт в живот” и възкресение от мъртвите. Така пише Павел: “И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове”; “Когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христа… тури ни да седнем с Него в небесни места, в Христа Исуса” /Еф. 2:1, 5, 6/. Но какво знае този, за когото сега говорим, за тази промяна? Всичко това му е напълно непознато. За него то е един език, който той не познава. Той постоянно ти приказва, че винаги е бил християнин. Не може да посочи нито един момент, когато се е нуждаел от тази промяна. Щом си позволи да разсъждава върху това, в резултат само ще разбере, че никога не е бил роден от Бога, никога не е познавал Бога и погрешно е приел гласа на природата за глас на Бога.
6. Но ако и да не се интересуваме какво той е изживял или не е изживял в миналото, можем лесно да различим Божието чадо от оня, който се залъгва въз основа на наличните в момента белези. Словото описва радостта в Господа, съпровождаща свидетелството на Неговия Дух, като една смирена радост, която свежда себе си до пепелта и кара помилвания грешник да извика: “Кой съм аз, Господи, и кой е моят дом, та си ме довел до това положение? Затова отричам се от думите си и кая се в пръст и пепел” /2 Царе 7:18, Йов 42:5,6/. Където е смирението, там е и търпението, кротостта, благостта. Там владее един кротък, отзивчив дух, една нежност и сладост, мекота на душата, които думите не могат да изразят. Но налице ли са тия плодове при въображаемото свидетелство на Духа на заблудения човек? Напротив! Колкото повече е сигурен в благоволението на Бога, толкова повече се въздига той, хвали себе си, държи се надуто и надменно. Колкото повече си въобразява, че има едно силно свидетелство, толкова по-високомерно се държи с всички околни, толкова по-трудно може да понесе укори, толкова по-невъздържано реагира на съпротива. Не става по-мек, по-приветлив, по-склонен да се поучава, по-готов да бъде “бърз да слуша и бавен да говори” /Як. 1:19/. Наместо това е бавен да слуша и бърз да говори, по-малко подготвен да се учи от друг, по-горещ и необуздан в темперамента си и нетърпелив в поведението си. Да, може би в държанието му се вижда стремежът към буйство, към такова говорене, като че ли е решил да вземе инициативата от Божиите ръце и собственоръчно да “изпояде противника с огнено негодувание” /Евр. 10:27/.
7. И още – Словото учи: “Това е любов към Бога /сигурният белег за нея/, да пазим заповедите Му” /1 Йоан 5:3/. Сам Господ казва: “Който пази заповедите Ми, той Ме люби” /Йоан 14:21/. Любовта се подчинява с радост. Тя неизменно върши това, което е приятно на любимия. Който обича истински Бога, бърза да върши волята Му на земята, както тя се върши на небето. Но така ли прави горделивецът, който твърди, че обича Бога? Не, защото неговата любов му дава само свободата да бъде непокорен, да нарушава Божиите заповеди, а не да ги спазва. Може би по-рано, когато все още се е боял от Божия гняв, се е мъчил да върши волята Му. Но сега, когато гледа на себе си като “свободен от закона”, счита, че вече не е длъжен да прави това. Затова е по-малко усърден в добрите дела, по-слабо загрижен да отбягва злото, по-невзискателен към сърцето си и по-малко строг към езика си. Не се стреми така сериозно да се отрече от себе си и да носи кръста си всеки ден. С една дума: цялото му поведение се е променило, откак си е внушил, че ще живее “в свобода”. Вече е спрял да “обучава себе си в благочестие” /1 Тим.4:7/, като “се бори не срещу плът и кръв, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието”, като “съучаства в страданията” и се стреми да влезе “през тясната порта”. Не, намерил е един по-лек път към небето, един по-широк, по-гладък, украсен с цветя път, по който може да каже на душата си: “Душо, имаш много блага; успокой се, яж, пий, весели се!” /Лука 12:19/. От това следва неизбежно и окончателно, че притежава белег, какъвто няма, че е смирен, благ и покорен. Той въобще не притежава тези неща. Божият Дух на истината не може нито да свидетелства неистина, нито да утвърждава, че някой е Божие чадо, след като очевидно е дяволско чадо.
8. Познай себе си, клетнико, който се самоизмамваш! Ти, който си сигурен, че си Божие чадо! Ти, който казваш: “Имам свидетелството в мен!” и с него излизаш пред всичките си противници. Претеглен си и си намерен недостатъчен на везните на светилището. Словото на Господа е изпитало душата ти и е открило, че си “отхвърлено сребро” /Йер. 6:30/. Не си смирен по сърце, затова до този миг не си получил Христовия Дух. Не си приветлив и благ, затова радостта ти няма стойност, тя не е радост в Господа. Ти не пазиш Божиите заповеди, затова не обичаш Бога, нито пък имаш дял в Святия Дух. Така че съвсем сигурно и несъмнено е, както само Божието Слово може да го направи: Божият Дух не свидетелства с твоя дух, че си Божие чадо. О, извикай силно към Него, за да паднат люспите от очите ти и да познаеш себе си, както си бил познат; защото смъртната присъда остава върху теб, докато не чуеш гласа, възкресяващ мъртвите, който ти каже: “Дерзай, прощават ти се греховете. Вярата ти те изцели!” /Марк 10:49-52/.
9. “Но как може някой да различи истинското свидетелство в себе си от въображаемото?” Как, питам аз, различаваш ти деня от нощта? Как различаваш светлината от тъмнината? Светлината на една звезда или на мижавата лоена свещ от светлината на обедното слънце? Няма ли тук една вътрешна, очевидна съществена разлика между едното и другото? Не я ли схващаш непосредствено и пряко, ако, разбира се, предположим, че сетивата ти са в ред? Също така има една вътрешна, съществена разлика между духовна светлина и духовен мрак, между светлината, с която Слънцето на правдата свети в сърцата ни, и мижавата светлина на “главните, които сме разпалили” /Ис.50:11/. Тази разлика също може да бъде видяна, непосредствено и пряко, ако духовните ни сетива са в ред.
10. Да изискваме една по-точна определеност за начина на различаването и за критериите или същностните белези, с чиято помощ познаваме Божия глас, означава да си поставяме задача, която никога не може да бъде решена дори и от човек с най-дълбоко познание за Бога. Представи си, че ученият римлянин Агрипа казва при разпита на Павел: “Ти твърдиш, че си чул гласа на Божия Син. Откъде знаеш, че това е бил Неговият глас? Въз основа на какви критерии, на какви същностни белези познаваш гласа на Бога? Обясни ми начина, по който можеш да различиш гласа на един човек от ангелския”. Считаш ли, че апостолът и за миг би опитал да се поддаде на такова безсмислено предизвикателство? Когато чу оня глас, той знаеше, че това без съмнение е гласът на Бога. Но как разбираш това – кой може да го обясни? Може би нито човек, нито ангел.
11. Нека минем още навътре към сърцевината на нещата. Да си представим, че Бог каже сега на една душа: “греховете ти са простени”; тогава трябва да е Неговата воля тази душа да познае гласа Му. Иначе говоренето Му би било напразно. Той е в състояние да причини това. Защото каквото поиска, може да го осъществи. Господ може да направи така, че тази душа да бъде съвсем сигурна: “Тава е Божият глас”. И все пак, който има свидетелството в себе си, не може да го обясни на оня, който го няма. Никой не би и трябвало да очаква това от него. Ако би имало естествено доказателство или метод за обяснение, за да бъдат доведени Божиите неща по-близо до хората, които не са ги изпитали, тогава естественият човек би могъл да разбере и познае тайните на Божия Дух. Но това е в пълно противоречие с уверението на апостола, че “естественият човек не побира това, защото то се изпитва духовно” /1 Кор.2:14/, с духовни сетива, каквито естественият човек не притежава.
12. “Но как мога да знам, че духовното ми естество е в ред?” Това също е въпрос от голямо значение. Защото попадне ли човек тук в грешка, след това може до безкрайност да се лута в заблуждение и самозалъгване. “Но как мога да бъда сигурен, че при мен не е така и че няма да се заблудя относно гласа на Духа?” Също чрез “свидетелството на твоя дух”, чрез “позива към Бога на чистата съвест” /1 Петр.3:21/. Чрез плодовете, които Той е отгледал в твоя дух, ти ще приемеш “свидетелството на Божия Дух”. По това ще познаеш, че не си попаднал в заблуждение, че не си измамил собствената си душа. Непосредствените плодове на Духа, които владеят в сърцето ти, са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, верност, кротост, себеобуздание” /Гал.5:22,23/. А външните плодове са: да вършиш добро на всеки човек, на никого да не причиняваш зло и да ходиш в светлината – това е едно усърдие, непрестанно следване на всички Божии заповеди.
13. Въз основа на същите плодове ти ще различиш Божия глас от всяко изкушение на дявола. Неговият горделив дух не допуска смирение пред Бога. Той не допуска да смекчиш сърцето си и да закопнееш сериозно за Него и да Го обикнеш като дете. Не врагът на Бога и на човека те прави способен да обичаш ближния си; не той те подбужда да бъдеш кротък, приветлив, търпелив, благочестив и да се облечеш с цялото Божие всеоръжие /Еф. 6:11-13/. Той би бил против себе си, ако разрушаваше греха, който е негово дело от прастаро време. Не, никой друг няма да дойде и “да съсипе делата на дявола”, освен Божият Син. Както освещението несъмнено идва от Бога и грехът е дело на дявола, така и свидетелството, което имаш в себе си, несъмнено не е от сатана, а от Бога.
14. Да, ти несъмнено можеш да кажеш: “Благодарение Богу за Неговия неизказан дар!” /2 Кор.9:15/. Благодарност на Бога за Неговия дар, че “знам в Кого съм повярвал” /2 Тим.1:12/ и че Той е “изпратил в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!” /Гал.4:6/, и по всяко време “свидетелства на нашия дух, че сме Божии чада”. Обърни внимание на това, че не само устните ти, но и животът ти изявява Неговата слава. Той те е запечатал като Свое притежание, “затова прослави Бога с тялото и душата си, които са Божии” /1 Кор.6:20/. Възлюбени, ако “имаш тази надежда на Него, очисти себе си, както Той е чист”/1 Йоан 3:3/. “Виж каква любов е дал нам Отец, да се наречеш Божие чадо” /1 Йоан 3:1/. Затова “очисти себе си от всяка плътска и духовна нечистота” /2 Кор.7:1/ и се усъвършенствай в святост със страх от Бога. Нека всички твои мисли, думи и дела бъдат една духовна жертва, свята и благоугодна пред Бога чрез Исус Христос.