Днес е Томина неделя, неделята, в която си спомняме за апостола, който не повярва на свидетелството за възкръсналия Христос. Спомняме си за Тома Неверни, за съмняващия се Тома. Толкова силно това негово прозвище се е запечатило в съзнанието ни, че е трудно да видим този Христов ученик по друг начин. Трудно ни е да прочетем историята, без да предпоставим, че реакцията на Тома е нещо, от което трябва да се пазим. Та нали сам Христос смъмри Тома за неверието му!
Струва си обаче днес, в тази посветена на Тома неделя да се опитаме да възстановим неговия образ в съответствие с това, което Евангелията ни казват за него. За съжаление, ще трябва да се задоволим с малкото евангелски материал, в който срещаме неговото име, свидетелство за негово изказване или събитие, в което той взима дейно участие. И тук трябва да разчитаме най-вече на евангелист Йоан, без да подминаваме факта, че името на Тома се съдържа във всички изброявания на имената на дванадесетте (Мат. 10:1-4; Марк 3:13-19; Лука 6:12-16; Деян. 1:12-14). Именно Йоан придава някакви очертания на образа на Тома, а в края на Евангелието си дори го превръща за момент в едно от основните действащи лица.
В Евангелието според Йоан най-напред се срещаме с Тома, който решително заявява своята готовност да отиде в Йерусалим със своя Учител и да умре с Него. Всъщност той приканва другите ученици: „Да отидем и ние, за да умрем с Него“ (Йоан 11:16).
След това Тома се появява с един много съществен въпрос. Исус Христос говори на учениците Си, че отива да им приготви място. „Където съм Аз – казва им Той – да бъдете и вие“. И продължава: „И вие знаете къде отивам и пътя знаете“. Тогава Тома изказва на глас недоумението на всички: „Господи, не знаем къде отиваш; а как можем да знаем пътя?“ (Йоан 14:3-5).
И най-накрая Тома се явява пред нас със своето желание да види раните на Христос и да се докосне до тях, за да повярва. Свидетелството на другите ученици не е достатъчно за него (Йоан 20:24-28).
Какво можем да кажем за Тома от тези три негови появявания в евангелския разказ на Йоан? Неговата решителност може да бъде преценена като похвална, въпросът му – като изключително важен, а нуждата от доказателство – като разбираема. И не на последно място, в цялото Евангелие според Йоан няма по-адекватно христологично изповедание от това на Тома. Той казва: „Господ мой и Бог мой!“ (20:28). Само Тома в това Евангелие се обръща изрично към Христос като към Бог. По този начин евангелистът затваря кръга на това, което е започнал в пролога на своето евангелие. „В начало беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог“ – така започва четвъртото евангелие. Това Слово, Което е Бог, е същият Исус от Назарет, Учителят на дванадесетте, Който умря и възкръсна от мъртвите. „Неверният“ и „съмняващ се“ Тома изрича тази изповед, не някой друг от останалите апостоли.
Но по-вярващи ли бяха наистина другите апостоли? Спомнете си, че когато при тях дойдоха жените, за да известят за възкресението на Господа, техните думи им се видяха „празни приказки и не им повярваха“ (Лука 24:11). Разказът на Лука за първото явяване на Исус пред апостолите в Йерусалим внася едно съществено допълнение към свидетелството на Йоан за същото събитие. Исус внезапно застава между тях, а те са стреснати и уплашени, защото си мислят, че Той е дух. На тях Той предлага да погледнат ръцете и нозете Му и да Го пипнат, за да повярват, че е Той, тъй като „дух няма плът и кости“ (Лука 24:36-39). Лука не спира дотук, а добавя, че дори и след това те не вярват от радост. Затова Той яде пред тях парче печена риба и пие меден сок, за да удостовери, че не е привидение.
Толкова различен ли е Тома от всички останали? Когато Христос му предлага да стори тъкмо това, което е поискал, Тома не се възползва от възможността. Видяното за него е повече от достатъчно, за да каже: „Господ мой и Бог мой!“ Исус всъщност не нарече Тома „Неверни“. Той го окуражи да повярва и именно това стори Тома. С вярата той се обръща към Христос като към Господ и Бог.
Йоан не иска да омаловажи значението на виждането, особено на виждането на възкръсналия Христос. В неговото евангелие вярата, започваща с виждане, се явява често начало на истинската вяра. Макар и виждането да не е вяра (защото вярата е „убеждения за неща, които не се виждат“ – Евр. 11:1б), няма вяра без виждане, без някой изобщо да е видял. Исус не случайно се явява на Своите ученици, които трябва да бъдат свидетели на Неговото възкресение. Те са свидетели в качеството си на очевидци – на тях възкръсналият Исус се е явил не веднъж, имали са възможност да Го докоснат, да ядат и пият с Него след възкресението Му (Деян. 10:41).
Благословението за онези, които ще повярват, без да видят, се основава на факта, че учениците на Исус (вкл. и Мария Магдалена) видяха възкръсналия Исус и повярваха в Него. Тяхното свидетелство е предавано на поколенията след тях, които са повярвали, без лично да видят възкръсналия Господ. Към това свидетелство се отнася и свидетелството на Тома, който според църковното предание отива по-далеч от всички останали, проповядвайки Благовестието в Индия.
Не мога да не споделя с вас едно интересно тълкуване на пасажа от Йоан, който е в центъра на размишленията ни тази сутрин. Прочетох го наскоро в едно авторитетно списание, издавано от Института за религиозен и обществен живот. Авторът е озаглавил своята статия провокативно: „Поправяйки св. Йоан“. Неговата идея съвсем не е да оспори разказа на евангелист Йоан, а да предложи по един провокативен начин обяснение за неверието на Тома в явяването на възкръсналия Исус.
Авторът Ръсел Солтцман най-напред напомня за това, което стори Исус при първото Си явяване на апостолите в отсъствието на Тома. Той им повери мисия – изпрати ги, както Той самият беше изпратен от Отца. Духна върху тях, за да приемат Святия Дух и им каза: „На които простите греховете, простени са им; на които задържите, задържани са“ (Йоан 20:21-23). Но както знаем, те не отидоха никъде. Продължаваха да стоят зад заключената врата.
Тома осмива свидетелството им, че са видели Исус. Но виновен ли е той всъщност? Солтцман ни предлага следния възможен диалог между Тома и останалите апостоли, който се развива непосредствено след тяхното свидетелство:
Тома: Господ наистина дойде при вас, така ли?
Учениците: Точно така стана.
Тома: И духна върху вас, наистина ли?
Учениците: Да, Той направи точно това.
Тома: И ви даде Духа Си?
Учениците: Да, точно така.
Тома: И ви каза да излезете навън и да прощавате грехове, така ли?
Учениците: Да, точно така каза.
Тома: Съжалявам, но не вярвам нито дума от това, което казвате. Вашето свидетелство е напълно лишено от доказателства, защото ако сте пратени, как тогава сте все още тук?
Когато Исус се явява отново осем дни по-късно, Той упреква Тома за неверието му. „Сега вярваш – му казва Исус, защото видя“. На това Тома съвсем откровено отговаря: „Имах нужда да видя нещо. Не е моя вината. Всички тези приятели тук се държаха така, все едно си мъртъв“. В отговор Исус просто казва: „Да, мисля, че си прав“.
Да, това не е точно версията на евангелист Йоан, а едно провокативно тълкуване. Тук не е важно толкова да обсъждаме допустимостта на подобно обяснение на ситуацията, а да се запитаме каква е силата на нашето собствено свидетелство за възкресението на Господа, ако не вършим това, което Той ни е заръчал. Може ли нашето свидетелство да е убедително за другите, които не могат да повярват на това, което им казваме, защото за тях е повече от достатъчно това, което вършим или не вършим?
Излиза, че Тома всъщност не съответства съвсем на образа, който сме свикнали често да се рисува от амвоните. Смисълът на Томина неделя не е в това да изобличим в лицето на Тома съмнението и неверието, което изисква доказателства, а да препоръчаме неговия отговор при срещата с Възкръсналия. Думите „Господ мой и Бог мой“ са много по-важни от онова „Ако не видя и не сложа…“. И тук някак естествено ми идва наум притчата за онзи човек, които имал двама синове. Накарал първия да отиде и да работи на лозето. Той не искал, но после се разкаял и отишъл. Накарал втория, той обещал, но не отишъл.
Колебания, съмнения и моменти на неверие могат да доминират в определени моменти от живота ни. По-важното е какъв ще бъде нашият отговор, когато Исус внезапно дойде при нас и ни каже: „Мир вам“. А такива срещи с Него могат да се осъществят по най-различни начини, в най-различни житейски ситуации. Ще кажем ли, когато това се случи: „Господ мой и Бог мой“, или ще Му обърнем гръб, отхвърляйки Неговия мир?
Автор: пастор Даниел Г. Топалски