За много християни днес църковната общност се ражда тогава, когато вярващите се съберат заедно за общо поклонение и споделяне на вярата. Но достатъчно ли е просто вярващите да са събрани заедно? Не разкрива ли тази лекота и бързина при формирането на нови църкви едно доста ограничено и дори невярно разбиране за църквата? Но нека да разлистим първите страници на книгата Деяния на апостолите и да видим как всъщност се роди Христовата Църква.
Няма никакво съмнение, че основата беше поставена от Христос. Търпеливо Той подготвяше Своите ученици в продължение на три години и половина. Продължи да ги подготвя даже и след смъртта Си, в продължение на четиридесет дни след славното Си Възкресение. Те знаеха колко важно е за тях да останат заедно, да пребъдват в очакване на обещаното идване на Утешителя. За повече от това просто нямаха сила. Вратата на горната стая продължаваше да стои затворена. Не можеха да преодолеят страха си и смятаха, че изолацията от външния свят ще им донесе някаква сигурност. И пак не бяха напълно спокойни, та нали съвсем наскоро Юда, един от тях, предаде Учителя за тридесет сребърника.
Въпреки всичко те продължаваха да бъдат заедно. Това без съмнение беше много важно, но съвсем не беше достатъчно. Каква беше перспективата? Да продължат да се крият и да превърнат християнството в тайно учение, към което в най-добрия случай щяха да приобщават малцина старателно проучени и проверени ученици? Да задържат истината за себе си – та нима Христос не беше избрал именно тях, за да им повери Своето учение! Но в продължение на три години и половина Христос не ги отведе на тайно място, за да довери истината само и единствено на тях. През цялото време те бяха Негови придружители, спътници по пътищата и пътечките на Галилея, Самария и Юдея. Слушаха Неговите проповеди заедно с народа, фарисеите, книжниците, бирниците, блудниците, болните и отхвърлените. Да, наистина имаше моменти, в които Той им разясняваше значението на някои притчи насаме, беседваше само с тях в по-тесен кръг, но през повечето време те Го виждаха сред хората, сред техните болки, страдания и неволи. Пък и заветът Му преди Възнесението не насърчаваше тяхната изолация. Той им каза: “…ще бъдете свидетели за Мен както в Йерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята” (Деян. 1:8). Колко далеч от всичко това бяха те в онзи момент! Вярно е, че “единодушно бяха в постоянна молитва”, но все още не се чувстваха свободни и готови да изпълнят Христовите думи.
Всичко това е вярно, но в думите на Христос имаше още нещо преди това “ще бъдете свидетели за Мен”. Той им каза: “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святият Дух, и ще бъдете свидетели за Мен…”. Апостолите нямаше да бъдат оставени на собствените си сили. Бог щеше да се погрижи те да бъдат способни да изпълнят своята мисия. Той щеше да изгони страха от сърцата им, щеше да им даде сила да отворят заключената врата и да излязат в света. И тук отново ще напомня, че не само спасението, но и мисионерството е богочовешко дело, в рамките на което човекът получава висшето призвание да бъде “съработник на Бога”. Божият Дух е Този, Който дава първоначалния импулс и обезпечава необходимата сила и способности за разпространяването на благовестието. По тази причина и денят, в който Святият Дух слиза върху апостолите, се счита за начало на църковната история. Църквата е факт не от момента, в който нейните членове са събрани заедно, а от момента, в който те са готови да свидетелстват за Христос. Верни са думите на немския богослов Дитрих Бонхофер, който казва: “Църквата е само тогава църква, когато е за другите”. Църквата се ражда тогава, когато е готова да отвори вратата на горницата и да свидетелства пред хората. Лука, първият историк на Църквата, е успял да види и да отрази тази важна истина в книгата Деяния на апостолите. Неговата история не е просто летопис на основните събития в служението на апостолите. Той е успял да разпознае и предаде действията на Божия Дух, които са вдъхновявали и ръководили това служение.
Автор: Даниел Г. Топалски