Призивът „Непрестанно се молете” (1 Солунци 5:17) поставя ударението върху съществената роля на молитвата в живота на християнската общност, тъй като членовете й израстват в отношенията си с Христос и един с друг. „Непрестанно се молете” е една от серията „заповеди” или повелителни препоръки, в които апостолът окуражава солунската църква да живее своето дадено от Бога единство в Христос; да живее това, което изповядва: да бъде едно Тяло Христово, чието единство да е видимо на това конкретно място.
Първото послание към солунци, датирано към 50 или 51 година и смятано от повечето библеисти за най-ранното послание на ап. Павел, отразява интензивните отношения на апостола с християнската общност в Солун. Малко преди да отиде в Солун Павел е преживял преследване във Филип, където той и неговите спътници Сила и Тимотей са нападнати от тълпата, бити по нареждане на градските магистрати и хвърлени в затвора. (Деян. 16:16 и сл.). Апостолът основава солунската църква за няколко седмици на усилена работа (17:1-9) преди да продължи пътя си към Берия и Атина. Павел е силно обнадежден от църквата в Солун, от нейното израстване във вярата, надеждата и любовта, от готовността, с която тя приема Словото, независимо от трудностите, от радостта й в Святия Дух (1 Сол. 1:2-10).
Бързото отпътуване на Павел не му дава възможност да утвърди започнатата работа и по-късно той получава обезпокоителни сведения от Солун. Църквата е подложена на преследване и утеснения от страна на езичниците (2:14). Но има и вътрешни проблеми: някои от членовете на общността продължавали да живеят по стария начин, който е твърде различен от новия живот в Христос (4:1-8); повдигали се и въпроси относно авторитета на църковните лидери, в това число и по отношение на самия апостол (3:3-7, 10); някои пък изпадат в отчаяние, замисляйки се за участта на тези, които умират преди Христовото завръщане. Ще има ли за тях място в Царството Божие? Нима обещанието за спасение за тях, а пък и за всички останали, е празно, лишено от смисъл (4:13)?
Павел е разтревожен да не би работата му в Солун да остане напразна и не можейки „вече да търпи”, той изпраща Тимотей в Солун. Тимотей се връща с новини за силната вяра и любов на солунската църква и за предаността й към ап. Павел. Първото послание към солунците е всъщност Павловата реакция на тези новини, но и на предизвикателствата, пред които се изправя растящата солунска църква. Апостолът благодари на солунските християни, че са останали твърди при преследванията срещу тях. Но той разпознава ясно и семената на разделенията, посяти в църквата, и бърза да вземе отношение към въпросите, предизвикващи противоречия: личното поведение (4:9-12), лидерството (5:12-23а) и надеждата за вечен живот в Христос (4:14-5:11).
Основната цел на Павел е била да изгради едно единно общество на вярата. Дори смъртта не е в състояние да разруши връзките, които обединяват всички негови членове в едното Тяло Христово. Христос е умрял и възкръснал за всички; Неговото второ идване е също за всички: както за тези, които са починали, така и за живите (5:10). Воден от тази основна цел – да изгради общност на единството в Солун – Павел излага своите настоятелни увещания в края на посланието (5:13б-18). Едно от тях, както вече знаем, е избрано за тема на седмицата на молива за единство през тази година.
Пасажът започва с Павловия апел солунските християни да живеят „в мир помежду си” (5:13б) – мир, който не е просто отсъствие на конфликти, а състояние на хармония, в което дарбите на всички са подчинени на общото благо и преуспяване на общността.
Павел не предлага абстрактно богословско поучение, нито говори за чувства и емоции. Точно като в „химна на християнската любов” (1 Кор.13), той призовава съм конкретни действия, конкретно поведение, чрез което членовете на общността ще засвидетелстват своята обвързаност и отговорност един към друг в Тялото Христово. Любовта е винаги действена и видима.
Препоръките си, нещата, които следва да бъдат направени в името на мира и единството, Павел излага в следния ред: да се увещават онези, които постъпват нередно, да се насърчават малодушните, да се подкрепят слабите, да се показва търпение към всички, да се търси доброто на всички, винаги да има духовна радост, непрестанна молитва и благодарение, независимо от обстоятелствата. Пасажът завършва с потвърждението, че ако върши това, общността живее според Божията воля. И ако някои от нас все още се пита каква е Божията воля за мен, Павел дава и на нас същия отговор, като на солунците: „това е Божията воля за вас в Христос Исус” (5:18б).
Препоръката за „непрестанна молитва” (5:17) е част от списъка. Тя показва, че животът в християнската общност е възможен само като живот на молитва. Молитвата е неразделна част от живота на християните, тъй като те се стараят да изразят единството, което им е дадено в Христос – единство, което не е ограничено от доктринални споразумения и формални изявления, но намира израз в нещата, които се вършат в името на мира помежду ни, в конкретните действия, показващи и изграждащи единството в Христос, единството ни един с друг.
При кръщението си ние предаваме себе си на Христос – обещаваме да го следваме и да изпълняваме волята Му. Христовата воля по отношение на учениците Му е изразена в молитва за единство, за да могат и други да повярват в Него като изпратен от Бога. Молитвата, която се присъединява към Исусовата молитва за единство, се означава от някои църкви като „духовен икуменизъм”. Тази молитва е още по-интензивна по време на седмицата на молитва за християнско единство (18-25 януари), но трябва да стане неотделима от ежедневния ни молитвен живот. Ние осъзнаваме, че християнското единство не може да бъде резултат единствено от човешки усилия, но е винаги дело на Святия Дух. Като човеци, ние не можем да създадем или организираме това единство. Духовният икуменизъм изисква споделяне на духовни дарове, които различните християнски традиции притежават, за да можем да се преодолеем деноминационните означения и да застанем пред Дарителя на всички дарове. Молитвата притежава забележителна характеристика – нейният първи ефект е върху нас самите. Собствените ни умове и сърца се формират от молитвата и ние търсим възможности да превърнем молитвата в действие. Това именно е тестът за автентичността на молитвата. Духовният икуменизъм съдейства за изцеляване на нашите спомени, изпълнени с болезнени преживявания на християнските разделения, спомени, които ни пречат да направим първата крачка на нашите братя и сестри от другите християнски общности.
Ако вярващите са истински последователи на Христос, те трябва да работят и да се молят за християнско единство. Църквите обаче имат различаващи се виждания за видимото единство, за което се молим. За някои пълното видимо единство е цел, която трябва да обедини църквите в една изповед на вярата, едно богослужение, общи тайнства, едно свидетелство, обща структура. Други пък смятат, че на цялото многообразие от църкви и общества е необходимо преди всичко помирение, за да могат те да предложат на света едно „съгласувано” свидетелство. Трети предпочитат да говорят за невидимото единство, което ни прави едно в Христос, с акцент върху живота на отделния християнин в света.
В този контекст молитвата за единство е предизвикателство, тъй като се отразява както на личната ни идентичност, така и на конфесионалната ни идентичност. В края на краищата тази молитва означава, че ние жертваме собствените си виждания за единството, за да се посветим на търсене на това, което Бог иска от своите люде. Това обаче не означава, че трябва да се отречем от собствените си християнски традиции, да отречем уникалността на всеки член на Тялото, тъй като единството естествено изразява себе си в многообразието, а не в безличното уеднаквяване. Това единство в разнообразието отразява тайната на общението в любов, свързана със самото съществуване на Бога като Троица – Отец, Син и Святи Дух.
__________________________________
Текстът е преведен с частични съкращения от RESOURCES FOR THE WEEK OF PRAYER FOR CHRISTIAN UNITY AND THROUGHOUT THE YEAR 2008