Автор: Ричард Хайтценратер
Въпреки продължаващите атаки, през 1748 г. обединените общества на хората, наречени методисти, са изградили свои структури в над седемдесет места. Те са групирани в девет “разделения” или окръзи (Стратфордшър и Чешър са добавени към развиващия се модел, чието начало се поставя преди две години). Желанието да се обедини работата на обществата, “както в духовни, така и в материални неща”, довежда до провеждане на окръжни срещи на всяко тримесечие. Но не само това. Уесли продължава да предвижда обединение на различни клонове на съживлението. През 1747 г. той присъства на конференция на Уелската асоциация, ръководена от Хауъл Харис. Харис не само подкрепя “няколко правила за обединение”, но също присъства на уеслианските конференции през следващите три години. Уесли се надява и да работи повече с Джордж Уайтфийлд, когото Селина, графиня Хънтингдън, е назначила като един от своите свещеници през 1748 г.
Братята Уесли, Харис и Уайтфийлд свикват специално конференция през август 1748 г. Най-важният въпрос, който се поставя, е: “Доколко можем да се обединим?” Те правят само бегли стъпки към обединение, въпреки че намеренията им са благородни. Постигат съгласие да не говорят лошо един за друг. Като допълнение стигат до някакво общо разбиране по въпросите за оправданието, предопределението и съвършенството. Решават да не “проповядват противоречиво” за или против абсолютното предопределение, неустоимата благодат, крайното постоянство и съвършенството. Приемат да използват библейски език колкото се може повече, да избягват термини като “безгрешен” и дори да използват взаимно, до известна степен, еднакви изрази. Те поставят подозренията си на масата: Харис се бои от по-близко обединение, за да не се счита Уесли за “глава” на цялото; Уайтфийлд се противопоставя на монополизирането на името “методисти” от страна на Уесли. (Beynon, 230). В края, изглежда, напреженията обтягат духа на обединение – Чарлз Уесли чувства, че конференцията “няма успех”; в протоколите на Джон Уесли от конференцията има забележка: “Безрезултатно съгласие”. Все пак Уайтфийлд получава разрешение да обикаля уеслианските общества и два месеца по-късно Чарлз може да говори за себе си, брат си и Уайтфийлд като за “тройно въже, което никога повече не трябва да бъде късано”.
През пролетта на 1749 г. Джон Уесли отново се отправя, заедно с Чарлз, към Ирландия през Уелс, докато стигат до Гарт. Там на 8 април Джон венчава брат си Чарлз за Сара Гуине. Този брак той по-рано приема с неодобрение, защото се бои, че след това Чарлз няма да търси щастието първо при Бог. Майката на булката също изразява недоволство от факта, че дъщеря й се омъжва за пътуващ проповедник с никакъв явен доход, въпреки уверенията на Винсънт Перонет, че делът на братята Уесли в издателското начинание им осигурява два пъти повече от оценката от £ 2500, което носи на Чарлз повече от 100 лири годишно (CWJ, 2:50-55). Джон продължава към Ирландия два дена след сватбата; Чарлз изчаква две седмици, преди да възобнови сам своето проповедническо пътуване за един месец.
Джон намира обществото в Дъблин в цветущо състояние. То се е увеличило с повече от десет процента в сравнение с предната година въпреки проблемите, причинявани от моравските братя. Джон проповядва на открито и в църкви из страната, отделя време и за изпитване на класовете и основава нови общества. Големи по размер общества се събират в Маунтмелик и Корк въпреки слуховете, че методистите (за които се смята, че са хора, за които “религията се състои в носене на дълги бакенбарди”) са изкоренени от управляващите в Ирландия, замират в Англия и са с йезуитски корен. (J&D, 20:279). Объркването не е нещо необичайно. Докато е на посещение в областта на Корк предната година, Чарлз открива, че хората смятат за него, че е привърженик на “всяка религия”: “Презвитерианците казват, че съм презвитерианец; посещаващите църкви смятат, че съм техен свещеник; католиците смятат, че в сърцето си съм добър католик” (CWJ, 2:31).
В публикувания през този период дневник на Джон Уесли не се загатва за някакъв спътник по време на тези пътувания. Той обаче е съпътстван (дори и по време на пътуването в Ирландия) от Грейс Мъри. Грейс Мъри е вдовица и преди това е служила като домакин на сиропиталището в Нюкасъл. По време на престоя си в Дъблин Джон е сгоден за нея. Той я счита за “съработник в Евангелието”, който показва несравнима мяра “милост, дарби и плод”. Отчитайки нейната работа сред жените и нейната грижа лично за него, Уесли е готов да сложи настрана предишните възражения относно женитбата. Някои от неговите проповедници обаче (включително и брат му Чарлз) смятат, че бракът с жена-прислужник ще бъде не само скандален, но и ще подрони авторитета му сред проповедниците и ще разруши обществата (Letters, 26:381-87). Преди годината да е свършила, Чарлз успява да сложи край на връзката, като раздухва пламъка между Грейс и Джон Бенет (друг ухажор) и ги оженва в отсъствието на Джон (JWJ, 3: 435-39).
Въпреки че през 1749 г. Джон Уесли очаква проблеми с тълпата в Дъблин, събрала се на фестивала по случай годишнината от битката при Огрим (1691 г.), той не се обезпокоява от това. Не става така обаче два-три месеца по-рано, когато Николас Бътлър (“безценен певец на балади”) подбужда тълпите в Корк да атакуват хората, наречени методисти, в техните домове за проповядване, в работата им, в частните им домове и на улицата. Те ги обиждат, като ги наричат “еретически псета”, и ги атакуват с тояги, с мечове, с камъни и с буци мръсотия (J&D, 20:285-87). Уесли възнамерява да отиде в Корк, където Чарлз преди това е насърчавал работата, въпреки опозицията и враждебно настроените свещеници, като Джон Бейли например. Но при приближаването на града (който досега не е посещавал) той е посъветван от един от своите проповедници да не отива. Причината е, че бунтовници изпълват улиците и в следствие на това той няма да може да се появи там, още повече да проповядва “без незабавни заплахи” за живота му (Letters, 26:365). Уесли никога не се отказва изцяло от предизвикателство, затова продължава към Бандън, минавайки право през Корк, където тълпите нямат време да се организират, преди той да напусне пределите на града. При завръщането си в Дъблин през юли Уесли пише и публикува “Кратко обръщение към жителите на Ирландия, предизвикано от някои късни явления (които все още текат)”. В него той обяснява природата и намеренията на методизма и призовава всеки, обичащ “Бог, човечеството и страната”, да бъде по-толерантен към тези, които насърчават добродетел, святост, любов, трезвеност и патриотизъм, т.е. методистите. През следващите месеци Уесли пише и публикува своето отворено “Писмо към един римокатолик” и своята проповед “Икуменическата нагласа”. И двете наблягат на нуждата да се постави ударение на “най-същественото” от Евангелието (както е изразено по-рано в проповедта му “Пътят към царството”). Те посочват и нуждата от толерантност по въпроса за “мнението” (толерантността е най-често и причината, и викът на преследваните). Истинската религия, твърди Уесли, “не се състои от ортодоксални мнения” по въпроса за формата на литургията или начините за кръщение. Напротив, истинска религия, “право сърце” има човек, който вярва в Бог и познава “Христос, и то Христос разпнат”, чиято вяра е “изпълнена с енергията на любовта” – любов към Бог и към ближния, доказана чрез благочестиви дела и милост. Това е вярата, която преминава границите на деноминациите, католическата любов, която намира израз в поезията на Чарлз Уесли:
Уморен съм от тези многословни битки,
от тези понятия, форми, начини и имена.
Ти – Пътят, Истината и Животът –
разпалваш моето сърце с любов
и с Твойта божествена мисъл най-после аз летя
със Теб, в живот и смърт.
Плановете за по-широко сътрудничество с различните клонове на съживлението в Англия и Уелс са в застой след опитите за обединение през 1748 г. Затова Уесли решава да насърчава обединение сред собствените си общества. На конференцията на проповедниците през 1749 г., състояла се в Лондон през ноември, основна грижа става “общото обединение на нашите общества в цяла Англия… здраво свързани заедно чрез духа на любовта и небесна благосклонност”. С нетипично изплъзване от терминологията Уесли предлага обществото в Лондон да бъде считано като “църква-майка” на организацията (Minutes, 44). Всичко трябва да бъде координирано от обществото в Лондон. Информацията, която се събира от предната година на различните окръжни конференции, да бъде предадена на Лондон. Тези данни включват списъци от членове, обновявани на всяко Възкресение (обикновено разделени на четири категории: събудени, търсещи, оправдани, осветени), и разкази за всяко “необичайно обръщение” и “всеки, който умре в тържество на вяра”. Този материал трябва да се събира от “помощника” (или асистент), термин, по-рано прилаган към всички проповедници на Уесли. Сега смисълът е стеснен, за да се различава отговорникът за всеки окръг, който отговаря за обществата, от другите проповедници в окръга. “Правилата за помощници” са в последствие преработени, за да включват подходящо задължение: “Да организират срещи на тримесечие и усърдно да изпитват и духовното, и материалното състояние на всяко общество.”
Важно в това централизирано обединение е подчертаната роля на стюардите в лондонското общество. От тях се очаква да координират и регулират материалните въпроси в организацията. Задача на отделните окръжни събирания е да се грижат за местните си дългове и да докладват за състоянието си на стюардите в Лондон, като изпращат и дял за погасяване на общия дълг. Надеждата е, че след изплащането на местните дългове ще остане малък капитал, “с който общество в затруднение или истински стрес …може бързо да бъде облекчено” (Minutes, 708).
Конференцията през 1749 г. е и първата конференция, на която стават достъпни печатни копия от протоколи от предни конференции. Те са публикувани по-рано през същата година в Дъблин под формата на два малки сборника с едно и също заглавие: “Протоколи от някои късни разговори между преподобния Уесли и другите”. Сборниците съдържат протоколите относно доктрината от 1744-47 г. и протоколите относно дисциплината от 1744-48 г. Свързани заедно, те представляват книжка с шестдесет и две страници. Достъпността на тези основни насоки дава възможност за повече “форма и тържественост” при приемането на нови проповедници (“помощници”) в организацията, желание, изразено още през 1746 г., но оставено на провидението. Нов процес от пет стъпки е приет на тази конференция: (1) кандидатът трябва да бъде препоръчан от асистента и (2) трябва да прочете и да се съгласи с доктрината и дисциплината, описани в гореспоменатите протоколи. (3) При приемането си за стажант помощникът трябва да получи копие от протоколите с написана бележка: “Ти мислиш, че е твое задължение да привеждаш грешници към покаяние. Увери се напълно, че Бог те е призовал за това, и тогава ние ще се радваме да действаме в единодушие с теб.” (4) След година стаж, помощникът ще получи ново копие от протоколите с надпис: “Тъй като ти свободно се съгласи и искрено се стараеш да се обхождаш съгласно следните правила, ние ще се радваме да продължим с теб ръка за ръка”, подписано от Джон Уесли. Разрешението се подновява всяка година. Протоколите от тази конференция показват, че деветте окръга на организацията имат, освен братята Уесли, двадесет и един проповедници (осем асистенти и тринадесет помощници) и петнадесет стажанти.
1746 Изпитване на проповедници:
1. Знаят ли в кого са повярвали?
Имат ли Божията любов в сърцата си?
Желаят ли и търсят ли само Бог?
Святи ли са във всякакъв вид разговор?
2. Имат ли дарби (както и благодат) за работата?
Имат ли (в задоволителна степен) ясно и здраво разбиране?
Имат ли правилна преценка за Божиите неща?
Имат ли правилна концепция за спасение чрез вяра?
Дал ли им е Бог добро произношение?
Говорят ли правилно, ясно и разбираемо?
3. Имат ли успех?
Не говорят ли само за да убедят или да засегнат слушателите?
Получил ли е някой прощение на греховете чрез тяхното проповядване?
Имат ли ясно и продължително усещане за Божията любов?
Ако някой има без съмнение тези три белега, ние приемаме, че е призван от Бог да проповядва. Тях ние приемаме като достатъчно доказателство, че той е движен от Святия Дух. (Minutes [1746], 30-31)
Началното и годишното изпитване не е нова процедура в методистката организация. Изпитването на проповедници започва още през 1746 г. с цел “да се изпитат тези, които считат, че са призвани да проповядват”. На изпитваните се задава списък от въпроси, които проверяват техния религиозен живот и опитност и подлагат на изпитание техните “дарби (както и благодат) за работа” – дали имат “правилна концепция за оправдание”, “ясно разбиране” и “правилна преценка за Божиите неща”. Така изпитват и Джонатан Рийвс на самата конференция. По време на конференцията му задават въпроси относно неговото разбиране за грях, вяра и увереност, свързани с неговата опитност. Братята Уесли и един асистент трябва да слушат и всеки един от помощниците да проповядва. След това всеки един записва причините, поради които вярва, че е призван от Бог да проповядва. От проповедниците, считани “като млади студенти в университета”, се очаква да спазват строг метод на изучаване и водене на “дневник за всеки час”. Модел за това е дневникът на Уесли от оксфордския период. (Minutes, 31-32).
През 1748 г. Уесли прилага тези изисквания и към ръководителите на класове, за да наблюдава “тяхната милост, дарби и начина за провеждане на срещите с класовете” (Minutes, 40). Дисциплината започва да се превръща в отличителен белег на методисткото движение с отговорност на всяко ниво: подновяване на билетите на членовете на всеки три месеца и изпитване на проповедниците и лидерите всяка година. Чарлз Уесли е определен за главен изпитващ на проповедниците, задача, към която той подхожда с взискателност и особено внимание към въпроса за “дарбите”.
(Откъс от книгата на Ричард Хайтценратер “Уесли и хората, наречени методисти”. Превод от английски език – Десислава Тодорова)