Автор: пастор Даниел Топалски
За проповедниците е характерно да подчертават необходимостта от решения, които трябва да бъдат взети спешно и дори незабавно – решения, които е нужно да се направят „тук и сега“, защото не е сигурно, че ще има „там и тогава“. Утрешният ден не ни принадлежи, разполагаме само с това, което е днес. Нашите баби и дядовци съзнаваха това и когато ние, децата, смело говорехме за това, което ще направим на следващия ден, те ни поправяха настоятелно: „Не говори така, а кажи: „Ако е рекъл Господ, ще направя това и това“.
Ние, християните, сме свикнали да живеем с това съзнание, с усещането, че времето е наближило, че с идването на Христос пясъчният часовник на историческото време е вече обърнат и пясъкът неумолимо изтича. С всеки следващ ден идването на Христос не просто приближава, всеки следващ ден, всяка следваща минута може да е мигът на Неговото завръщане. Деня и часа на Господното второ пришествие знае само Отец, но ние живеем с усещането, че времето е наближило, че оставащото време е кратко (късо).
Но какво всъщност означава тази „краткост“ на времето? Времето беше кратко за Павел и за коринтяните, до които непосредствено той отправя съветите си за брака, развода и девиците. Времето беше кратко и за слушателите на Христос, които Той призоваваше към покаяние и вяра в благовестието. На тях Той казваше: „Времето се изпълни и Божието царство наближи…“ (Марк 1:15). Изпълнението (изпълването) на времето изискваше спешно решение – цялостна обнова на живота и вяра в дошлия в плът Син Божи. Времето беше кратко и за жителите на Ниневия – те имаха четиридесет дни, за да се обърнат от лошия си път.
Когато се заговори за „краткостта на времето“, ние почти без да се замислим, почти рефлекторно разбираме наближаващия край на историята – края на времената. И почти също така неусетно, без да се замислим виждаме себе си измежду тези, които ще бъдат живи при Господното пришествие, когато „сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред” (1 Сол. 4:16). Този интересен феномен може да бъде обяснен именно със съзнанието ни, че „краткостта“ на времето означава, че Христос може да дойде всеки момент и наша длъжност е да го очакваме, да очакваме именно така, както че ли това ще се случи в рамките на нашия земен живот, че в тези именно рамки времето изобщо ще приключи.
Няма съмнение, че когато говори за краткостта на оставащото време, апостол Павел има предвид и окончателния край на историята, защото в неговата светлина трябва да бъде разглеждано всичко, дори и привременните кризи и катаклизми, които ни спохождат. Повечето тълкуватели са на мнение, че в случая Павел има предвид една конкретна кризисна ситуация („настоящата неволя“; „сегашното трудно положение“ – 1 Кор. 7:26), при която коринтяните трябва да се въздържат от вземане на важни, обвързващи по сериозен начин живота им решения. Светът с неговите политически, социални, културни и икономически структури непрекъснато се променя, защото „този свят е преходен“ (НП), „сегашното му състояние преминава“ (РИ), „преходен е неговият образ“ (СП). Еднакво вярно е да се настоява за принципната негова изменчивост и преходност и за изменчивостта и преходността на неговия облик в един определен исторически момент.
Времето е кратко обаче и в един съвсем непосредствен смисъл за всеки един от нас. Говорейки за края на времената, ние не трябва да забравяме, че това включва и края на времето на нашия земен живот. Есхатологията винаги включва и личната есхатология. Не просто светът е преходен, преходен съм и аз, моето сегашно състояние преминава, преходен е и сегашният ми образ. Аз също непрекъснато усещам как времето се изплъзва от ръцете ми, как не може да бъде върнато назад, как в неговия, често пъти лудешки, бяг загубвам самия себе си и когато отново се намеря, вече не съм същият, а различен. И в моята лична есхатология краят е неизвестен – мога да доживея дълбока старост, но мога и да си отида преждевременно. Но тъй като времето е кратко, нищо не е нито преждевременно, нито късно.
И тук идваме до най-съществения въпрос: когато говорим за „краткост на времето“, за каква категория говорим всъщност? Просто за количество ли? За количеството на оставащите ни минути, часове, дни и години? Краткостта на времето, провокираща едно непрестанно очакване, едно непрестанно усилие да бъдем намерени „будни“, не е ли по-скоро една качествена категория, която без да изпуска напълно от поглед протяжността на времето, се интересува повече от случващото се в него, от неговата изпълненост със смисъл, която за нас, християните, се задава от срещата ни с Христос, от живота ни с Него, от слушането на Неговите думи, от присъствието на Неговата трапеза, на която сам Той е Домакин.
Времето е кратко, защото с идването на Христос то е изпълнено с присъствието на Бога, Който стана един от нас, за да изкупи и нас, и времето от неговата суетност. Времето е кратко, защото се налага да изкупуваме с Божия помощ всяка секунда, минута, час, ден, година от собствения си живот и да го превръщаме, пак с Божия помощ, във време спасително, изпълнено със смисъл, в което сам Бог чрез благодатта Си ни прави съпричастни на богатствата на собствения Си живот. Когато времето се изпълни със смисъл по този начин, то естествено се съкращава, свива се, събира се в себе си и все не достига, защото ни се иска да не пропуснем нито една възможност, нито една минута, нито един ден. Изпълненото с Бога време за нас е качествена категория и неговата протяжност сякаш е престанала да бъде толкова обременяваща за нас. Ние се радваме на това, което времето съдържа, което му придава смисъл, което преодолява дори самата времева ограниченост, отваряйки ни вратата на Божието царство, което е близо и което е вътре в нас.
Времето за покаяние на Ниневия беше кратко – само четиридесет дни. Но тази краткост се превърна за ниневийските жители в благословение, защото те познаха, вкусиха Божията милост. Така и за тях краткостта на времето се превърна в качествена категория, протяжността на времето престана да бъде определяща, защото определяща стана неговата „изпълненост“ с Бога, Твореца на всички човеци.
Времето за слушателите на Христовата проповед също беше кратко, защото беше изпълнено с присъствието на Словото, Което стана плът, защото Божието царство беше станало близко: „Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и Той с Мене“ (Откр. 3:20).
Времето беше кратко и за Христовите апостоли, защото те видяха с очите си и докоснаха с ръцете си Словото на живота, както свидетелства апостол Йоан. Времето беше кратко и за апостол Павел, макар и призован след дванадесетте, защото и на него се яви Христос, макар и като на последен, като на изтърсак. Времето за Павел беше кратко не толкова защото мисията, която му беше поверена, изискваше много усилия, повече възможности, повече време. Времето за него беше кратко, защото той беше счел всичко за измет, само за да придобие Христос – всичко беше загърбил, всичко беше отишло на заден план. Времето беше кратко за Павел, защото беше изпълнено с Христос. Нали именно той ни уверява, че за него да живее, е Христос (Фил. 1:21). Такова е неговото кратко определение за живота. Не че останалото беше лишено от значение за него, но Христос беше Този, Който придаваше смисъл и на преходните неща. Срещата с Него, животът с Него определяше ценността на всичко, придаваше скъпоценност на времето, правеше го кратко, лишено от суета, изпълнено със смисъл. Без тази среща ние оставаме в плен на протяжността и суетата на времето, на преходността на всичко, пред която никой и нищо не може да устои.
Вие разбирате, че тези размишления не са опит за тълкуване на думите „останалото време е кратко“ в техния непосредствен контекст. Пак казвам, много вероятно е Павел да е имал на ум някаква съвсем конкретна ситуация, някакво съвсем конкретно трудно положение. Но дори конкретните наставления, които дава апостолът, с оглед на една съвсем конкретна, преходна ситуация намират истинския си смисъл в светлината на характерната за християните есхатологична напрегнатост, която естествено се създава от това, което вече е станало и в същото време все още предстои в своята пълнота. Времената се изпълниха и Бог влезе в човешкия свят по един радикален начин – като стана човек и победи смъртта. Оттогава семената на новото творение са посети, те покълват, израстват, но жътвата все още предстои. От момента на посяването се извършва чудото на раждането на новия живот. Времето на очакване е не просто един период от определен брой дни и месеци, а време на преобразяване. Да, времето е нужно, но важното е това, което се случва – зърното „умира“ в земята, за да даде много плод.
Времето, оставащото време е „кратко“ и за нас, ако е „изпълнено“ с Христос. Ако наистина отворим вратата на сърцето си, когато Той похлопа, ако седнем на Неговата трапеза, ако позволим Той да заеме мястото, което се полага само на Него в живота ни. Това естествено не означава, че за нас няма да има значение дали сме женени или омъжени, дали имаме деца, дали имаме приятели и каква е професията, с която си изкарваме прехраната. Тъкмо напротив, всичко това ще има своето истинско значение и смисъл за нас, защото тогава за нас да живеем, ще е Христос. Не бягството от този свят изкупва времето и го прави наситено със смисъл, а неговото преобразяване. Без съмнение неговото сегашно състояние ще премине, но ожидаме заедно с цялото творение, което сега е подчинено на робството на немощта и тлението, подновяването на всичко. Затова и с усърдие не преставаме да се молим: „Ела, Господи Исусе!“. Такава е молитвата на всички, за които времето е станало „кратко“, защото новият живот е посят и жътвата е наближила. Затова за тях не е важно да знаят деня и часа, достатъчно им е, че небесният им Отец ги знае.
Бог да ни благослови!