“…ако е някой в Христа, той е ново създание…”
/2 Кор.5:17/
І. 1. Има ли грях в този, който е в Христос? ОСТАВА ли грях в този, който вярва в Него? Има ли някакъв грях в онези, които са “родени от Бога”, или те са напълно освободени от греха? Никой не бива да мисли, че тия въпроси произтичат от чисто любопитство или че не е от голямо значение какъв е отговорът. На практика тук става дума за един изключително важен пункт от живота на всеки сериозен християнин. Решението на горните въпроси е в тясна зависимост с неговото сегашно и вечно блаженство.
2. Въпреки това аз не знам те да са били предмет на спорове в ранната църква. Не е имало никакъв повод за дискусии, понеже всички християни са били на едно мнение. Доколкото можах да установя, общността на ранните християни /според това, което те са оставили като писменост/ е декларирала единодушно, че дори вярващите в Христос, “заякнали в Господа и в силата на Неговото могъщество” /Еф. 6:10/, трябва да се борят още с плътта, с една зла природа, с “началства и власти”.
3. В това отношение нашата църква, както и много други, възприема мнението на ранните християни. Тя декларира: “Първичният грях е порочността на човешката природа, чрез която човек в същността си е склонен към злото, така че плътта воюва срещу духа. Това нейно изкушение остава и при тия, които са новородени. При това желанието на плътта не е подчинено на Божия закон и въпреки че за вярващите няма никакво осъждение, тези желания съставляват сърцевината на греха”.
4. Същото изповядват всички останали църкви – не само гръцката и римската, но и всички реформирани църкви в Европа, независимо от деноминацията. Всъщност, някои от тях като че ли пресилват нещата. Като описват колко е порочно сърцето на вярващия, те едва ли признават, че той има власт над греха, а го смятат по-скоро за поробен под греха. По този начин почти изчезва разликата между вярващия и невярващия.
5. За да избегнат тази крайност, някои хора, особено тези около покойния граф Цинцендорф, изпадат в друга. Те твърдят: “Всички истински вярващи не само са освободени от ВЛАСТТА на греха, но и от съществуването на вътрешни и външни грехове, така че в тях вече НЕ ОСТАВА никакъв грях”. Преди двадесет години много хора от нашата страна приеха това твърдение, че порочността на природата ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА при онези, които вярват в Христос.
6. Вярно е, че германците признават по повод на тази тема /или поне повечето от тях/, че “грехът остава в ПЛЪТТА като цяло, но не и в сърцето на един вярващ”. Когато след време безсмислицата на това схващане излезе на бял свят, те изцяло се отметнаха от него. Признаха, че наистина грехът ОСТАВА, но не ВЛАДЕЕ над тоя, който е роден от Бога.
7. Но англичаните, които приеха това разбиране от тях /някои директно, други от втора и трета ръка/, не бяха така гъвкави, за да оставят лесно любимото си схващане; и даже когато повечето от тях се убедиха в пълната му неуместност, някои все пак не склониха да се откажат от него. И до днес не помръдват от защитата му.
ІІ. 1. Заради онези, които истински се боят от Бога и искат да знаят “истината, която е в Исуса”, няма да е погрешно спокойно и обективно да обмислим този въпрос. При това ще използвам думите “новороден”, “оправдан” и “вярващ” без разлика между тях. Макар че те нямат еднакво значение /първата означава вътрешна, ДЕЙСТВИТЕЛНА промяна; втората – ОТНОСИТЕЛНА; третата означава средството, чрез което се причиняват новорождението и оправданието/, и трите се отнасят за една и съща личност, понеже всеки, който “вярва”, е и двете – “оправдан” и “роден от Бога”.
2. Под “грях” тук разбираме вътрешния грях, а именно всяка греховна подбуда, страст или афект, като гордост, своеволие, любов към света от всякакъв вид и във всякаква степен, като пожелание, гняв, лошо настроение, всякакво състояние, противоречащо на духа, който беше в Христос.
3. Въпросът не се отнася до ВЪНШНИЯ ГРЯХ, дали едно Божие чадо ВЪРШИ ГРЯХ или не. Всички ние сме съгласни и със сериозност държим, че “който върши грях, от дявола е” /1 Йоан 3:8/, и “който е роден от Бога, не върши грях” /9/. Ние не разсъждаваме дали вътрешният грях ще остане ЗАВИНАГИ в Божиите чада или дали грехът ще остане в душата, ДОКАТО тя е в тялото. Не разсъждаваме също и дали един оправдан човек може да бъде ВЪРНАТ във външен или вътрешен грях. Нас просто ни интересува това: освободен ли е един оправдан или новороден човек от ВСЯКАКЪВ ГРЯХ, след като е оправдан? Няма ли вече никакъв грях в сърцето му след това, освен ако не отпадне от благодатта?
4. Ние твърдим, че състоянието на един оправдан човек е неизразимо великолепно и прекрасно. Той е новороден “не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, а от Бога” /Йоан 1:13/. Той е Божие чадо, част от Христос, наследник на царството. “Божият мир, който никой ум не може да схване, пази сърцето му и мислите му в Христа Исуса” /Фил. 4:7/. Тялото му е храм на Святия Дух и “Божие обиталище в Духа” /Еф. 2:22/. “Създаден е в Христа Исуса” /Еф.2:10/, умит е и осветен. Сърцето му е очистено чрез вяра и от “произлязлото от страстите разтление в света” /2 Петр.1:4/; “Божията любов е изляна в сърцето му чрез дадения Святи Дух” /Рим.5:6/. Докато ходи в любов /което винаги може да прави/, той “се моли на Бога в дух и истина” /Йоан 4:22/. “Пази Божиите заповеди и върши това, що е угодно пред Него” /1 Йоан 3:22/. “Старае се да има всякога непорочна съвест спрямо Бога и човеците” /Деян. 24:16/ и има власт над вътрешния и външния грях – и това от момента, когато е бил оправдан.
ІІІ. 1. “Но в такъв случай свободен ли е от всякакъв грях, така че в сърцето му да няма никакъв грях?” Това не мога да кажа. Не мога да го вярвам. Защото ап. Павел казва обратното. Той говори на вярващи и описва състоянието на вярващите обобщено, като казва: “Плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта; двете се противят едно на друго” /Гал. 5:17/. По-ясно не може да се каже. Апостолът подчертано се подсигурява, че “плътта”, сиреч порочната природа, се противи дори при вярващите на Духа. И у вярващите съществуват два принципа и те “се противят един на друг”.
2. По-нататък, в Първото послание към коринтяните, послание към “осветените в Христа” от Коринт, той пише: “И аз, братя, не можах да говоря на вас като на духовни, но като на плътски, като на младенци в Христа… И досега сте плътски, докато има между вас завист и разпра… не сте ли плътски?” /3:1-3/. Е, тук апостолът говори несъмнено на вярващи – на един дъх ги определя като свои братя в Христа, и все пак ги вижда в определена степен като все още ПЛЪТСКИ. Посочва, че между тях е имало “завист” /лоша подбуда/, която причинява “разпра”; и все пак не прави и най-слаб намек, че те са изгубили своята вяра. Не, декларира ясно, че не е така, защото иначе те не биха били даже “младенци в Христа”; и /което е най-забележително/ казва, че състоянието им на “плътски” и на “младенци в Христа” като че ли е едно и също. С това недвусмислено посочва, че всеки християнин е “плътски” /в определена степен/, докато е само един “младенец в Христа”.
3. Това важно положение, че у вярващите са налице два противоположни принципа – природа и благодат, плът и дух – се забелязва на практика във всички Павлови послания, а и в цялото Писание. Почти всички указания и предупреждения в тях се основават на тази предпоставка. Те насочват към лошите подбуди и деяния у тези, които въпреки това са признати от боговдъхновените Писания за вярващи; тези вярващи постоянно биват насърчавани чрез силата на вярата, която е у тях, да се борят и побеждават лошите неща.
4. Кой може да се съмнява, че ангелът на църквата в Ефес има вяра; въпреки това Господ му казва: Зная твоите дела, труда и търпението ти… имаш търпение и за Моето име си издържал и не си се уморил”. Но имало ли е малък грях в сърцето му? Сигурно, иначе Христос нямаше да добави: “Но имам против тебе това, че си оставил първата си любов” /Откр.2:2-4/. Това беше грях, който Господ видя в сърцето му. Заради този грях той беше призован ДА СЕ ПОКАЕ; и все пак нямаме никакво право да кажем, че по онова време ефеският ангел не е имал никаква вяра.
5. Също и ангелът на църквата в Пергам беше назидан да се покае. Това предпоставя наличието на грях, въпреки че нашият Господ ясно казва: “Ти не си се отрекъл от вярата в Мене” /2:13/. На ангела на Сардис каза: “Бодърствай и укрепи останалото, което е близо до умиране” /3:2/. Оставащото добро е било “на умиране”, но още не е било истински мъртво. Дори в него е имало искрица вяра и съветът е тя да бъде запазена.
6. И още: когато апостолът увещава вярващите “да очистят себе си от всякаква плътска и духовна нечистота” /2 Кор.7:1/, той ясно показва, че те още не са били освободени от нея. Възразяваш ли, че “който се въздържа от всякакво зло, именно чрез това очиства себе си от всякакво опетняване”? По никакъв начин! Един пример: някой ме клевети. Аз чувствам яд – това е едно опетняване на духа. Но не казвам нито дума. Така се “въздържам от всякакво зло”/1 Сол.5:22/, но това не ме очиства от опетняването на духа, което чувствам, за съжаление.
7. Твърдението, че “няма никакъв грях у един вярващ, никакъв плътски облик, никакво влечение към отстъплението”, стои също така в противоречие със Словото Божие, както и с опита на вярващите. Те чувстват постоянно в сърцето си влечение към отпадане, естествена склонност към злото, желание да изоставят Бога и да се отдадат на нещата на тоя свят. Те ежедневно съзнават греховете, които са останали в сърцето им – гордост, своеволие, неверие; всичко, което искат да кажат или сторят, е поразено от греха, дори най-добрите им действия и най-святите служения. Все пак в същото време те знаят, че са “от Бога”. В това не могат да се усъмнят и за миг. Чувстват Неговия Дух, Който ясно “свидетелства с техния дух, че са Божии чада”. Радват се в Бога чрез Господ Исус, чрез Когото са получили примирение. По еднакво ясен начин са сигурни, че грехът е в тях и че Христос е в тях.
8. “Но може ли Христос да бъде в едно сърце, в което има и грях?” Това Той несъмнено може. Иначе по никакъв начин не би могло да бъде спасено то. Където е болестта, там е и лекарят.
Той делото Си в нас не спира,
докато се очистим от греха и злото.
Всъщност, Христос не може да ВЛАДЕЕ там, където ВЛАДЕЕ грях. Той също не иска да ЖИВЕЕ там, където е предоставено известно ПРАВО НА ОБИТАВАНЕ на някакъв грях. Но Е и ЖИВЕЕ в сърцето на всеки един вярващ, който се бори против греха, ако и това сърце все още да не е “очистено според изискването за светилището” /2 Лет. 30:19/.
9. Вече беше казано, че противоположното учение, според което “у вярващия няма никакъв грях”, е съвсем ново за Христовата църква. Седемнадесет века никой не е чувал нищо за него, докато то е било открито от граф Цинцендорф. Не мога да си припомня да съм срещнал и най-слабия намек за него в съчиненията на стари или съвременни автори, ако не се смятат няколкото подивели антиномисти; а и те същевременно потвърждават и отричат това учение, като признават, че грехът е “в тяхната плът”, въпреки че “в техните сърца” няма никакъв грях. Но всяко ново учение трябва да е фалшиво, защото старата вяра е единственото истинско нещо. Никое схващане не може да е вярно, ако не е същото като онова, което е било в началото.
10. Друг аргумент срещу неговата небиблейска същност са ужасните последици от него. Някой казва: “Днес съм гневлив”. Трябва ли да отговоря: “Тогава ти нямаш никаква вяра”? Друг казва: “Знам, че съветът ти е добър, но волята ми се бунтува против него”. Трябва ли да отвърна: “Тогава ти си един неверник и си под Божия гняв и проклятие”? Какви ще бъдат неминуемите последици? Ако той повярва в това, което му казвам, душата му не само ще бъде угнетена и наранена, а може би и напълно съсипана. Той “ще напусне дръзновението, за което има голяма награда” /Евр.10:35/. Как би могъл да угаси “огнените стрели на нечестивия”, ако е смъкнал “щита на вярата” /Еф.6:16/? Как ще победи света и ще види, че “вярата ни е победата, която надделява над света” /1 Йоан 5:4/? Той стои обезоръжен сред враговете си, безсилен пред атаките им. Чудно ли е, че е така пълно победен, че те го пленяват, както си поискат? Че той пада от едно състояние на безбожие в друго и никога вече не може да види нещо добро? Затова при никакви условия не мога да приема твърдението, че “у вярващия от момента на неговото оправдаване няма никакъв грях”. Първо, защото това противоречи на цялото Писание; второ, защото стои в противоречие с опита на Божиите чада; трето, защото е абсолютно ново и до вчера никой на света не беше чувал нищо за него; и накрая, защото то неминуемо е свързано с извънредно фатални последствия. То не само угнетява онези, които Бог не е угнетявал, но и при определени условия ги отвежда във вечно проклятие.
ІV. 1. Все пак нека да чуем обективно и открито най-важните аргументи на ония, които споделят това учение. Най-напред те се опитват да докажат чрез Словото, че у един вярващ няма никакъв грях. Обосновават се така: “Словото казва, че всеки повярвал е роден от Бога, чист, свят, осветен, чист по сърце, сърцето му е храм на Святия Дух. Както “роденото от плътта е плът” – напълно зло, така “роденото от Духа е дух” – напълно добро. По-нататък, един човек не може да бъде чист, осветен, свят и същевременно нечист, неосветен, несвят. Не може да бъде чист и нечист или да има едновременно ново и старо сърце. Толкова малко душата му може да бъде нечиста и в същото време “храм на Святия Дух”.
Представих тяхното схващане възможно най-точно, за да може да бъде подложено то на обсъждане в оригиналния му вид. Нека да го разгледаме къс по къс. /1/ “Роденото от Духа е дух” – напълно добро”. Приемам текста, но не и тълкуването. Защото текстът не казва нищо повече от това, че който е роден от Духа, е един ДУХОВЕН човек. Това е той. Въпреки това е възможно той да не е духовен във ВСИЧКИ отношения. Християните в Коринт бяха ДУХОВНИ хора, иначе въобще нямаше да са християни; и все пак не бяха НАПЪЛНО духовни, а все още /отчасти/ ПЛЪТСКИ. “Но те бяха отпаднали от благодатта”. Ап. Павел казва: “Не! По това време те бяха “младенци в Христа”. /2/ “Но един човек не може да бъде чист, осветен, свят и същевременно нечист, неосветен, несвят”. Напротив, може! Така беше при коринтяните. “Вие сте очистени” – казва им апостолът. “Вие сте осветени”, очистени от разврат, идолопоклонничество, пиянство /6:9,10/ и всички останали външни грехове; и все пак в същото време, в друг смисъл на думата – НЕОСВЕТЕНИ. Не са били измити, вътрешно очистени от завист, подозрителност и партизанство. “Но сигурно те нямаха едновременно едно ново и едно старо сърце”. Съвсем сигурно така беше, защото по това време сърцата им бяха НАИСТИНА, макар и не НАПЪЛНО обновени. Плътският им облик беше прикован на кръста, но не беше напълно унищожен. “Но биха ли могли те да са едновременно несвяти и храм на Божия Дух?” Да, това, че те бяха “храм на Божия Дух”, е сигурно, но е също така сигурно, че бяха в определена степен плътски, т. е. несвяти.
2. “Но има едно друго библейско място, което изяснява неоспоримо нещата: “Ако някой /един вярващ/ е в Христа, той е ново създание; старото премина, ето, всичко е ново” /2 Кор.5:17/. Несъмнено един човек не може същевременно да бъде СТАРО и НОВО създание”. Напротив, може! Той може да е ОТЧАСТИ обновен, както това съвсем определено беше при коринтяните. Те несъмнено бяха “обновени в духа на своя ум” /Еф. 4:23/, иначе не биха могли изобщо да бъдат дори “младенци в Христа”; въпреки това нямаха напълно оня облик, който имаше Христос, защото си завиждаха един на друг. “Но ясно е казано: “Старото премина, ето, всичко е ново”. Не бива да тълкуваме тези думи на апостола така, че да ги въвеждаме в противоречие със самите тях. Ако не искаме да го сторим, тогава ето простото значение на тия думи: СТАРИТЕ УБЕЖДЕНИЯ /по адрес на оправданието, освещението, блаженството и изобщо относно всички божествени неща/ преминаха. Също така преминаха старите желания, намерения, чувства, страсти и начин на живот. Всичко това неоспоримо е “станало ново”, променено напълно спрямо предишното; и все пак: въпреки че всичко е станало ново, то не е АБСОЛЮТНО ново. Все още с болка и срам се чувстват остатъците от “стария човек”, прекомерно видими са следите от предишните страсти и чувства, законът в телесните части често воюва срещу закона на разума, въпреки че не може да има никаква ВЛАСТ над повярвалия, докато той бодърства в молитва.
3. Аргументът: “Ако той е чист, е чист” и “Ако е свят, е свят” /могат да се съчинят лесно поне още двадесет подобни израза/, в действителност не е нищо повече от игра на думи. Грешка в аргументацията е, когато се преминава от ОТДЕЛНОТО към ОБЩОТО, когато се извежда едно общовалидно заключение от някаква специфична предпоставка. По силата на това горният израз би звучал справедливо така: “Ако някой ИЗОБЩО е свят, той е НАПЪЛНО свят”. Това е едно погрешно заключение, защото всеки младенец в Христос е свят, но все пак не напълно. Той е спасен от греха, макар и не напълно; грехът ОСТАВА, макар да няма ВЛАСТ над него. Ако мислиш, че не ОСТАВА /най-малкото при младенците, а може би и при младежите и бащите – 1 Йоан 2:13/, то ти изглежда не вземаш предвид дължината и широчината, височината и дълбочината на Божия закон /на закона на любовта, така както го излага Павел в 1 Кор.13/, както и това, че всяко несъгласие и отклонение от този закон е грях. Има ли в действителност пълна хармония в живота и сърцето на един вярващ? Как стои това при зрелите християни, е друг въпрос. Но колко чужд на човешката природа трябва да е някой, ако счита за възможно, че такава хармония има у всеки младенец в Христос!
4. Но вярващите “ходят по Духа” и Божият Дух живее в тях. Следователно са свободни от вината, властта, или, с една дума, от същността на греха. Тук тези понятия се свързват едно с друго, сякаш става дума за едно и също. Но не е така. ВИНАТА е едно нещо, ВЛАСТТА е друго, а същността е трето. Ние признаваме, че вярващият бива освободен от ВИНАТА и ВЛАСТТА на греха. Но оспорваме, че той е свободен от СЪЩНОСТТА му. От тия текстове е невъзможно да се направи такъв извод. Възможно е Божият Дух да ЖИВЕЕ в него и той да “ходи по Духа”, въпреки че още чувства как “плътта се противи на духа”.
5. “Но църквата е “тяло Христово”. Това значи, че нейните членове са умити от всяка нечистота. Иначе би трябвало да кажем, че Христос и Велиал живеят заедно.
Не, от твърдението, че “ония, които съставляват мистичното Христово тяло, още чувстват плътта, която се противи на духа”, не следва, че Христос има нещо общо с дявола или с греха; Той се бори с него и дава на вярващите сила да го победят.
6. “Но не са ли влезли християните в “Небесния Ерусалим”, където няма да има “нищо нечисто”? Да, “десетките хиляди тържествуващи ангели” и “духовете на усъвършенстваните светии” /Евр.12:22,23/ са едно голямо семейство. Те са еднакво святи и НЕОПЕТНЕНИ, докато “ходят по Духа”, ако и да чувстват, че у тях живее един друг принцип, като “двете се противят взаимно”.
7. “Но християните са “примирени с Бога”. Това не би могло да стане, ако някой от тях остава в плътското си естество, защото то е “вражда против Бога”. От това следва, че примирението не настъпва, докато плътското естество не бъде напълно унищожено.
Ние сме примирени с Бога чрез кръвта, пролята на кръста /Кол.1:20/. В същия миг развалата на природата ни, която е “вражда против Бога” /Як.4:4/, бива стъпкана под нозете ни. Плътта вече няма никаква власт над нас. Но тя още СЪЩЕСТВУВА и продължава по същността си да враждува с Бога; желанията й са противни на Неговия Дух.
8. Но “които са Исус-Христови, разпнали са плътта заедно с нейните страсти и похоти” /Гал.5:24/. Това те са направили; и все пак тя остава в тях и се бори, за да ги отдели от кръста. Не, защото са “съблекли стария човек с делата му”. Те са сторили това и в гореописания смисъл “старото е преминало, всичко е ново”. Почти сто текста в същия смисъл могат да бъдат цитирани. Те всички дават същия отговор. Христос предаде Себе Си за църквата, за да бъде тя славна, без петно или бръчка /Еф.5:25-27/. Такава тя ще бъде в края, но от началото си до днес все още не е такава.
9. “Но нека дадем дума на опита: всички оправдани получават в момента на оправданието си абсолютна свобода от всички грехове”. Съмнявам се в това, но ако е така, дали по-късно грехът пак не ги среща? Иначе човек няма какво да победи. “Ако това стане, то е тяхна грешка”. Това първо трябва да се докаже.
10. “Но може ли един човек да носи гордост в себе си и да не е горделив; да носи гняв, а да не е гневлив?” Някой може да носи гняв в себе си, в определена степен да се счита за повече, отколкото е /и така да стане горделив/; и все пак, според ОБЩОПРИЕТИТЕ норми, да не е считан за горделив човек. Може да носи у себе си гняв, та дори и силно влечение да избухва от гняв, но да не му дава израз. “Но могат ли гневът и гордостта да живеят в едно сърце, изпълнено само с благост и смирение?” Не, но МАЛКО гордост и гняв може да има и в онова сърце, в което има МНОГО благост и смирение.
Не е помощ да кажем: “Тези влечения са налице, но те нямат ВЛАСТ. Грехът не може да СЪЩЕСТВУВА в някаква степен, без да владее, защото в същността му е да владее”. Но това е странно! “Не може да съществува, без да владее”. То е в абсолютно противоречие с опита, със Словото и с разума. Гневът срещу едно обвинение е грях. Той е несъответствие със закона на любовта. У мен вече хиляди пъти го е имало. Въпреки това ненавистта не ме е владяла нито преди, нито пък сега. “Но вината и властта спадат към същността на греха. Затова където е едното, там е и другото”. Не! Ако не се поддам на ненавистта, която чувствам, дори и за миг, аз не съм виновен пред Бога. В този случай грехът няма никаква власт. Макар че “се противи на духа”, той не може да вземе надмощие. Затова тук, както и в десетки хиляди други случаи, грехът е налице, но няма нито ВИНА, нито ВЛАСТ на греха.
11. “Но допускането грехът да остане у вярващия не носи нищо друго, освен страх и обезкуражаване. То означава да сме в борба с една сила, която ни изтощава, опорочава сърцето ни и воюва против волята на нашия Спасител.” Не! Ако приемем, че грехът остава в нас, от това не следва, че той отнема всичките ни сили, както не може да се каже, че един разпнат има власт над тези, които са го разпнали. Не следва също и че “грехът владее сърцето ни и занапред”. Узурпаторът е свален от трона. Той наистина остава там, където преди е царувал, но остава ВЪВ ВЕРИГИ. В определен смисъл той “продължава войната”, но все повече отслабва, докато вярващият напредва от сила в сила, побеждаващ и определен за победа.
12. “Аз все още не съм доволен. Който съгрешава, е роб на греха. Ти разглеждаш един човек като оправдан, а той всъщност е роб на греха. Ако за теб е оправдан човек, който има в себе си гордост, гняв и маловерие, ако твърдиш, че всичко това е налице у всички оправдани /поне за известно време/, чудно ли е тогава, че има толкова много горди, гневливи, маловерни християни?” Аз не мисля, че един оправдан човек е роб на греха. Но твърдя, че грехът остава у оправдания /поне за известно време/.
“Но щом грехът остава у един вярващ, той е грешник: ако, например, остава още гордост, той е горделивец; ако остава своеволие, той е своеволен; ако остава неверие, той е неверник и оттам, не е никакъв вярващ. По какво се различава от безбожниците, от неновородените хора?” Това е още една игра на думи. То не означава нищо повече от следното: щом у него има грях, гордост, своеволие – тогава налице са грях, гордост, своеволие. Това никой не може да отрече. В ТОЗИ СМИСЪЛ той е горд или своеволен. Но не е горд или своеволен по същия начин, както са невярващите – т. е. ПОРОБЕН от гордост или своеволие. В това се различава от неновородените хора. Те се ПОКОРЯВАТ на греха; той не. И те, и той са плътски, но те “ходят по плът”, а той “ходи по Духа”.
“Но как може да има неверие у един вярващ?” Тази дума има две значения. Тя означава или НИКАКВА вяра, или МАЛКА вяра; или отсъствие, или слабост на вярата. В първото значение неверието го няма у вярващия; в другото значение е у всеки духовен младенец. Неговата вяра обикновено е смесена със съмнение и страх, т. е. с второто значение – с неверие. “Защо сте страхливи, маловерци?” – каза Господ. А в друг случай: “Маловерецо, защо се усъмни?” /Мат. 8:26, 14:31/. Виждаме, че има неверие у вярващите, маловерие и много неверие.
13. “Но това учение, че грехът остава у вярващия, че един човек е угоден на Бога, докато в сърцето му има грях, сигурно отвежда дотам хората да закоравеят в греха”. Ако разбираш добре предпоставките, няма да правиш такива заключения. Един човек може да остане угоден на Бога, въпреки че чувства греха, но не и когато се предава пред него. Да имаш грях не унищожава Божието благоволение, унищожава го даването на простор на греха. Въпреки че плътта в теб “се противи на Бога”, ти все пак можеш да бъдеш Божие чадо. Но ако “ходиш по плът”, ти си чадо на дявола. Затова въпросното учение не окуражава да се ПОДЧИНЯВАМЕ на греха, а да му се противопоставим с всичка сила.
V. 1. В обобщение може да се каже, че у всеки човек, след като той е оправдан, действат два противоположни принципа – природа и благодат. Павел ги нарича плът и дух. Оттам, макар че младенците в Христа са ОСВЕТЕНИ, това е станало само частично. В дадено отношение и според вярата им те са ДУХОВНИ; в друго отношение са ПЛЪТСКИ. Затова вярващите постоянно биват насърчавани да внимават с плътта, света и дявола. Това е в съгласие с постоянния опит на Божиите чада. Докато те го чувстват в себе си, не могат да изживеят пълно покоряване на своята воля на Божията. Знаят, че са в Бога, и все пак откриват, че сърцето им е готово да Го изостави, влече го нещо зло и е мудно към доброто. Противоположното учение е съвсем ново. За него църквата никога не е говорила от времето на идването си на бял свят до времето на граф Цинцендорф. То води до гибелни последици. Унищожава всякаква бдителност срещу нашата зла природа, срещу Далила, която уж я няма вече, въпреки че спи на гърдите ни. Това учение сваля щита на хората със слаба вяра, ограбва вярата им и ги предава в ръцете на света, плътта и дявола.
2. Затова нека се държим за здравото учение, “което веднъж завинаги е предадено на светиите” /Юда 3/ и от тях е предадено чрез писаното Слово на следващите поколения. То казва: въпреки че сме обновени, умити, очистени и осветени в момента, когато повярваме истински в Христос, с това ние още не сме напълно обновени, очистени и умити. Плътта, порочната природа остават все още /макар и покорени/ и се борят против духа. Нека поради това положим още повече старание, “да се подвизаваме в доброто войнстване на вярата” /1 Тим.6:12/. Нека още по-внимателно да се облечем в Божието всеоръжие, за да можем, макар че не се борим срещу плът и кръв, а срещу “началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесни места”, “да противостоим в злия ден и като надвием над всичко, да устоим” /Еф.6:11:13/.