“За поста” от Джон Уесли

Проповедта можете да слушате тук.  

 

“А когато постите, не бивайте като лицемерите, защото те помрачават лицата си, за да ги виждат човеците, че постят; истина ви казвам, те вече са получили своята награда. А ти, когато постиш, помажи главата си и умий лицето си, за да не те виждат човеците, че постиш, но Отец ти, Който е в тайно; и Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве.”

/Матей 6:16-18/

 

          А/ От създанието на света стремежът на сатана е бил да разделя онова, което Бог е съчетал, да разделя вътрешната от външната религия, да ги отчуждава една от друга. Успехът му при онези, които не знаят неговите помисли /2 Кор. 2:11/, не е бил малък. Във всички времена онези, които са ревнували за Бога, макар и лишени от разбиране, са се държали стриктно за “правдата от закона”, за изпълнението на външните обязаности. Но при това напълно са пренебрегвали вътрешната праведност, “правдата, която идва чрез вяра”. Други са изпаднали в друга крайност, пренебрегвайки всички външни обязаности, дори може би са “одумвали закона и съдили закона”/Як. 4:11/, що се отнася до изпълнението на тези външни действия.

 

          Б/ Точно тази измама на сатана довежда до честото противопоставяне на вяра и дела. Много хора, показващи искрено усърдие за Бога, са попадали за известно време в едната или другата крайност. Едни са издигали толкова високо вярата, щото напълно са изключвали добрите дела, и то не само като причина за оправданието /защото знаем, че “човек се оправдава даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса” – Рим.3:24/, но и като необходим плод на вярата и като съставна част от учението на Господ Исус Христос. Други, в желанието си да предотвратят тази опасна грешка, са отишли твърде далеч в противоположната посока. Или са застъпвали мнението, че добрите дела са основание или най-малкото предусловие за оправданието, или така са говорили за тях, като че те са всичко и във всичко, цялата религия на Господ Исус Христос.

 

          В/ По същия начин са противопоставяни и целта и благодатните средства. Някои хора са съзирали цялата религия в посещение на богослужения, в причастието, в слушане на проповеди и в четенето на благочестиви книги. При това са изпускали от поглед целта на цялата тази дейност, а именно любовта към Бога и ближния. Това пък е карало други да омаловажават, та даже и да пренебрегват Божиите благодатни средства. Такова срамно отношение към тези средства е подкопавало и унищожавало същинското им предназначение.

 

          Г/ Но никое от благодатните средства не е било така крайно третирано от хората като това, за което Исус говори в Матей 6:16-18. Става дума за религиозния пост. Едни са оценявали поста така, сякаш той е все и во все, едва ли не самоцел или, най-малкото, неразривна част от целта; другите са считали, че постът няма никакво значение и е едно безплодно усилие, нямащо никакъв принос за постигането на целта. Истината сигурно е между тия две позиции. Постът не е всичко, но не е и нищо. Не е самоцел, а скъпоценно средство, водещо към целта; едно средство, дадено от самия Бог, чрез което с пълна сигурност желае да ни даде Своето благословение, ако то бъде прилагано правилно.

 

          За да изясня това, първо ще се опитам да покажа същността на поста и какви различни видове и степени има; второ, ще опиша причините, основанията и целите на поста, трето, ще покажа как да отговорим на най-известните възражения срещу него и, четвърто, как би трябвало да се практикува постът.

 

          І. 1. Първо, каква е същността на поста и какви различни видове и степени има? Що се отнася до същността на поста, всички боговдъхновени старозаветни и новозаветни писатели употребяват думата “постя” в съвсем еднозначен смисъл: лишавам се от храна. Това е толкова ясно, щото би било напразно усилие да се цитират думите на Давид, Неемия, Исая и други пророци или тези на Господ Исус и Неговите апостоли. Всички са на едно мнение: постене означава лишаване от храна за определено време.

 

          2. Нашите отци във вярата обичайно са свързвали с поста други неща, които не принадлежат към него: занемаряване на облеклото, махане на украшения, обличане на траурни дрехи, посипване с пепел, носене на облекло от груб плат на голо. Но в Новия завет едва ли ще намерим някакво указание за подобни неща. Също и първите християни едва ли ги прилагаха, макар че някои от тях в сърдечното си покаяние прибягваха до тях като външни знаци на смирение. Още по-малко апостолите и техните съвременници прилагаха самобичуването – това беше прийом на жреците на Ваал. Боговете на езичниците криеха зад себе си дявола и несъмнено на него създаваше удоволствие да гледа как жреците “се режеха с мечове и с ножове, докато бликна кръв от тях” /3 Царе 18:28/. Но това не би харесало на Този, Който “не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси” /Лука 9:55/, затова и последователите Му не правят такива неща.

 

          3. Що се отнася до степените и нивото на поста, имаме примери на хора, постили повече дни без прекъсване. Така Мойсей, Илия и Господ Исус, въоръжени за целта със свръхестествена сила, постиха по 40 дни и нощи. Но обичайната продължителност на поста според Библията е един ден, от сутринта до вечерта. Такъв пост беше прилаган често от първите християни. Но имаха и така наречения от Тертулиан “полупост” – всеки сряда и петък, като в тези дни те не ядяха до 3 часа следобед, часа, в който се събираха за общо богослужение.

 

          4. Нещо подобно има предвид нашата църква, когато говори за “въздържане”. Това може да бъде практикувано, когато не можем да постим поради болест или немощ. То означава по-малко ядене, въздържане от нормалното количество храна. Наистина не мога да дам никакво библейско основание за този вид пост, но не мога и да го отрека, понеже и Словото не го отрича. Той може да има своя ефект и да е благословен от Бога.

 

          5. Най-ниското стъпало на поста, ако на това ниво той може да бъде наречен така, е въздържането от пищни гозби. За това има някои указания в Словото, както например Данаил и неговите приятели. Поради особени съображения – те не искаха да се осквернят с царските ястия и вино – Данаил помоли началника на скопците да им поднася зеленчук и вода. Може би обичаят по време на постите да има въздържание от месо и вино идва като криворазбрано повторение на този пример, но при Данаил и приятелите му решението дойде не от убеждение, че месото и виното са най-хубавите неща и че във време на приближаване при Бога трябва да се яде най-безвкусното нещо.

 

          6. В юдейството имаше няколко установени периода на пост. Сам Бог учреди поста в седмия месец и той се спазваше под страх от най-строго наказание /Левит 23:26-29/. По-късно бяха установени и други пости. Захария споменава освен поста в седмия месец и такива в четвъртия, петия и десетия /8:19/.

 

          В старата християнска църква също е имало установени пости, годишни и седмични. Имало е великденски пост, когато някои са постили 48 часа, други цяла седмица, трети – две седмици, като хората са приемали храна само вечер. Епифаний пише, че всички християни са постили на четвъртия и на седмия ден.

 

          Наред с установените времена всеки богобоязлив народ си е имал от време на време пости според обстоятелствата и нуждите. Например Йосафат обяви пост поради опасността от моавците и амонците /2 Лет. 20:1-3/. На този принцип отделни личности, посветили се да живеят смирено и да ходят по Бога, често са си определяли лично време за пост. Точно за този вид пост се отнасят изложените тук размисли.

 

          ІІ. 1. Второ, бих желал да покажа причините, основанията и целите на поста. Преди всичко под въздействието на силни чувства или мощни пориви човек е така обсебен от тях, че забравя за яденето. В такива моменти той няма влечение и към жизнено необходимото, а какво остава за някакви кулинарни шедьоври, изискващи съвсем друго настроение. Саул казва: “Намирам се в голямо утеснение, защото филистимците воюват против мене, а Бог се е отдалечил от мене”. Той “не беше вкусил храна през целия ден и през цялата нощ” /1 Царе 28:15,20/. По време на корабокрушението с Павел застрашените пътници 14 дни не бяха вкусили нищо /Деян. 27:33/. Давид, когато чу за смъртта на Саул и Йонатан, плака и пости до вечерта /2 Царе 1:12/.

 

          Често хора, чиито сърца и умове са дълбоко докоснати, предприемат пост, боейки се, че дори насъщната храна ще ги откъсне от мислите им, които изискват цялото им внимание и съсредоточеност. Например Саул “падна прострян на земята … нямаше сила у него”, но въпреки това каза: “Не ща да ям”, и трябваше слугите и жената да го придумват да стане и да яде /1 Царе 28:20-23/.

 

          2. Именно това е естествената основа на поста. Човекът, изпаднал в дълбоко угнетение, убит от скръб поради греха и от съзнание за Божия гняв, може да пости извън правилата, без да се замисля дали с това изпълнява или не дадена заповед на Бога, да “забравя да яде хляба си”/Пс.102:4/, да се въздържа не само от изискани ястия, но и от насъщната храна. Подобно нещо стана с Павел край Дамаск: “Прекара три дни, без да види: и ни яде, нито пи” /Деян.9:9/.

 

          Да, когато бурята вилнее, когато смъртен страх напада оня, който дълго е живял без вяра в Бога, тогава той ще забрави да яде; всякакво ястие ще му се вижда неприятно и нежелано, ще бъде недоволен от всяко нещо, което му пречи да вика: “Господи, спаси! Загивам!”

 

          Нашата църква казва за поста: “Когато хората чувстват в себе си тежкото бреме на греха, когато виждат, че заплатата му е смърт, и възприемат с духовните си очи ужаса на ада, те треперят и сърцата им се свиват; не могат друго, освен да се оплакват и да издигат жалбите си към всемогъщия Бог, да Го молят за милост. Когато това се извършва с пълна сериозност, разумът им е така грабнат отчасти от страх, отчасти от желание да бъдат освободени от проклятието на пъкъла, щото апетитът за ядене и пиене изчезва и мястото му бива заето от отвращение към всички светски неща и удоволствия. Нищо не могат да правят, освен да плачат и скърбят, и от думите и поведението на тялото проличава умората от живота”.

 

          3. Друга причина или основание за постене е, че мнозина от боящите се от Бога са напълно наясно колко често чрез злоупотребата с разрешени неща са Му съгрешавали. Знаят колко често са преяждали и така са престъпвали святата Божия заповед за въздържаност и разум, как са се поддавали на плътски желания и с това може би са съсипали здравето си, но със сигурност душата им е била наранявана. Защото по този начин са подхранвали безумието си, галили са лекомислието си, лековатостта на характера си, глуповато-безгрижната небрежност към неща от съдбоносна важност, нестабилността и несериозността на духа – неща, които не са друго, освен пиянство на душата. То е притъпило и най-благородните им способности, както виното съсипва човека. Но когато изпитат страх от Бога, те придобиват сила да се преборят с това пиянство. Въздържат се от всяко прекаляване, от всичко онова, което за малко е щяло да ги заведе във вечно осъждение. Често въздържанието им е пълно и те старателно се трудят да са умерени във всяко нещо.

 

          4. Спомнят си добре как изобилната храна не само е умножавала безгрижието и лековатостта на духа, но и глупавите и несвяти желания, нечистите влечения. Опитността им ги е убедила в това. Дори една благородна и овладяна чувственост прави душата все по-страстна и я смъква до нивото на животните. Трудно описуемо е въздействието на изисканите ястия върху съзнанието и тялото – те го водят до плътски удоволствия при всеки удобен случай. По тази причина всеки мъдър човек обуздава душата си и я смирява, откъсва я все повече от всякакви капризи и низки пожелания, чиято цел е да я приковат към земята, да я оцапат и погубят. Тук е другата, винаги актуална основа за поста: да се откъсне тялото от храната като повод за пожелания и страсти, да се премахнат примките към глупавите и вредни копнежи, към суетни желания.

 

          5. Може би не бива да пропускаме още едно основание за поста, макар че не съм сигурен дали трябва да му придаваме особено значение. То е решимостта на благочестивите хора да се самонаказват заради злоупотребата с добрите дарове от Бога, като понякога напълно се отказват от тях. По този начин те извършват особен вид свято отмъщение на сами себе си за проявената глупост и неблагодарност, защото нещата, предназначени за здравето им, са се превърнали в повод за грях. Приемат, че това има предвид Давид, когато казва: “Когато плачех в душата си с пост”, или наказвах себе си с пост; също и Павел споменава за наскърбяването на коринтяните, довело до промяна /2 Кор. 7:11/.

 

          6. Пета и по-важна причина за поста е, че той е помощ за молитвата, особено когато отделим повече време за нея. Тогава се случва често Бог да извиси душите на Своите слуги над земните неща и да ги въздигне до третото небе /2 Кор. 12:2/. Понеже постът е преди всичко помощ за молитвата, той е бил често в ръката на Бога не само като средство за укрепване и умножаване на дадена добродетел /както някои по суетен начин си представят, без да имат основание в Словото, разума или опита/, но и за добиване на сериозност на духа, усърдие, чувствителност и нежност на съвестта, умиране за света и в последствие – любов към Бога и всички други святи и небесни влечения.

 

          7. Не бива да мислим, че има естествена или принудителна връзка между поста и обещаните от Бога благословения. Но Той ще бъде по свой начин милостив. Ще подари онова, което за Него е добро, със средствата, които са Му угодни; във всички времена е било така, че постът е средство за избягване на Божия гняв и за постигане на желаните благословения.

 

          Колко мощно средство за избягване на Божия гняв е постът личи от примера с Ахаав /3 Царе 21:25 и сл./: “Никой не бе подобен на Ахаав, който продаде себе си да върши зло пред Господа”. Ахаав се продаде и беше като роб, купен с пари. Но когато раздра дрехите си, тури вретище, пости и ходеше внимателно, слово от Господа дойде към Илия: “Видя ли как се смири Ахаав? Понеже той се смири пред Мене, няма да докарам злото в неговите дни”. И Данаил търси Бога, за да предотврати гнева Му “с пост, вретище и пепел” /Дан.9:3 и сл./. В края на молитвата си той подчертава тая цел: “Господи, според всичката Твоя правда /или милост/, нека гневът Ти и яростта Ти се отвърнат от Твоя град Ерусалим … послушай молитвата на слугата Си и осияй с лицето Си върху запустялото Си светилище … Господи, послушай; Господи, прости … заради Себе Си”.

 

          8. Но не само от Божия народ можем да се научим да търсим с пост и молитва смекчаване на гнева на Господа, а даже и от езичниците. Когато Йона съобщи, че Ниневия ще бъде съсипана, те се обърнаха към Бога с пост, вретище и пепел, дори и животните /не че те съгрешиха и се нуждаеха от покаяние, а чрез примера им хората трябваше да се замислят за себе си/. Надеждата им беше, че Бог може би ще се смили. Усилията им не останаха напразни. Божият гняв се оттегли от тях. “И като видя Бог делата им, как се обърнаха от лошия си път, се разкая за злото, което беше решил да им направи” /Йона 3:10/.

 

          9. Постът не е само средство за избягване на Божия гняв, но и за достигане на жадуваните благословения. Когато единадесетте племена бяха разбити от вениаминците, всички те дойдоха във Ветил, плакаха и постиха. Тогава Бог каза: “Възлезте, защото утре ще ги предам в ръката ви”/Съд.20 и сл./. Също и Самуил събра Израил за пост, когато дойде нападение от филистимците; в резултат Господ ги избави и им даде победа /1 Царе 7:6-10/. Ездра прогласи пост при реката Аава /8:21-23/, “за да се смирим пред нашия Бог и да просим от Него добър път … И Той ни послуша”. Неемия “пости и се моли пред небесния Бог”/1:4-11/ и Той му помогна да придобие благоволението на царя.

 

          10. По подобен начин апостолите свързваха поста с молитвата, когато желаеха Божието благословение за важни начинания. Така в Антиохия пророците и учителите “служеха на Господа и постеха” /Деян. 13:1-3/. Тогава Святият Дух рече: “Отделете Ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призовал … тогава, когато постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха”. Така сториха и Павел и Варнава: ръкополагаха презвитери във всяка църква и като се молиха с пост, препоръчаха ги на Господа /14:21-23/.

 

          В Своя отговор на апостолите нашият Господ подчертава, че определени благословения се достигат само чрез прилагане на това благодатно средство – демоните могат да бъдат изгонвани само с пост и молитва /Мат.17:19-21/. Постът е средство за достигане на вяра, за да можем да се справяме с дявола.

 

          11. Това са установени благодатни средства, защото не само чрез разума или т. нар. естествена съвест Божият народ във всички времена е достигал до извода да ги прилага за постигането на целта, но и от време на време Бог чрез ясни и отчетливи откровения сам откриваше това на народа Си. Например чрез пророк Йоил: “Но, казва Господ, ако даже и сега се обърнете към Мене с цялото си сърце, с пост, с плач и ридание … кой знае дали Той няма да се върне и разкае. Затръбете в Сион, осветете пост, свикайте тържествено събрание … тогава Господ поревнува за земята Си и смили се за людете Си” /2:12-18/.

 

          Бог даде на Своя народ не само временни благословения чрез поста. Той не само обещава на търсещите Го с пост, плач и ридание: “И ще ви възвърна годините, които изпояде скакалецът, изедникът и лапачът”, но и добавя: “И ще ядете изобилно, и ще хвалите името на Господа … и ще познаете, че Аз съм всред Израиля”. Тогава идва великото обещание за дните на Евангелието: “Ще излея Духа Си на всяка твар, и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, старците ви ще виждат сънища, юношите ви ще виждат видения; още и на слугите си и на слугините си ще изливам Духа Си в ония дни” /2:25-29/.

 

          12. Това, което е вдъхновявало хората от всички времена за изпълнението на този дълг, е валидно и за нас. Но над всичко имаме особеното основание за поста, дадено ни от Господ Исус. Наистина, в Проповедта на планината Той не ни нарежда определено да постим, да даваме милостиня или да се молим; но указанията Му как човек трябва да прави тези неща несъмнено имат повелителен характер. Защото заповедта да се прави нещо по определен начин несъмнено е препоръка то да се прави – невъзможно е да правиш нещо по определен начин, ако изобщо не го правиш. Оттам повелята да даваш милостиня, да постиш и се молиш по определен начин е ясна заповед да изпълняваш тези задължения, което няма да остане невъзнаградено.

 

          Друга причина и насърчение да постим е обещанието, което Господ дава при правилно прилагане на това средство: “Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве” /Мат.6:18/. Причините, основанията и целите на поста са ясни. Обещанията ни дават куража да го прилагаме, въпреки безчетните възражения на хора, считащи се за по-мъдри от Бога.

 

          ІІІ. 1. Трето, искам да отговоря на най-честите възражения. Казват: “Един християнин трябва да се пази от греха, а не от яденето. Това изисква Бог от него”. Правилно! Но Той очаква и другото. Затова трябва да се прави едното, но и другото да не се забравя. Един християнин трябва да се въздържа от греха, което не значи, че не трябва да се въздържа от храна. Чрез Божията благодат трябва да се пази от грях, но и често да се пази от храна въз основа на свидетелството на Словото и опита.

 

          2. “Но не е ли по-добре /това е второ възражение/ да се въздържаш от гордост и суета, от глупави и срамни пожелания, от гняв и неспокойствие, отколкото от храна?” Несъмнено така е. Но и тук нека припомним думите на нашия Господ: “Тия трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате” /Мат.23:23/. На дело постът е средство за постигане на една голяма цел. Въздържаме се от храна с цел да бъдем способни чрез Божията благодат да се освободим от всяка страст и желание, неугодни на Господа. Тази благодат ни прави способни, тя се дава в душите ни и разгръща действието си чрез външни прояви, подхранва се и от други канали, по които Бог ни благославя. Въздържаме се от едното, за да можем, въоръжени със сила свише, да се въздържим и от другото. Така твоят аргумент доказва точно обратното на това, което твърдиш: доказва, че трябва да постим. Защото ако трябва да се въздържаме от лоши влечения и желания, трябва в същата степен да се въздържаме от храна. Тези малки примери на себеотричане са именно пътищата, избрани от Бога, за да ни подарят големите обещания.

 

          3. “Но в действителност не е така. Постихме често и много, но каква полза? Не станахме и грам по-добри и не намерихме в това никакво благословение. Открихме в него по-скоро пречка, отколкото помощ. Например, вместо да предотвратим гнева и лошото настроение, те станаха по-големи, така че не можем да понасяме нито себе си, нито другите”. Това може да се случи. Възможно е да постиш по начин, който да те направи по-лош отпреди, по-нещастен и несвят. Все пак грешката не е в средството, а в начина на прилагането му. Приложи го пак, но по друг начин. Прави това, което Бог е заповядал, както Го е заповядал. Тогава Неговото обещание несъмнено няма да се осуети. Благословението Му няма да бъде повече възпрепятствано, но “ако постиш скрито, Този, Който вижда в скрито, ще ти въздаде наяве”.

 

          4. Четвърто възражение: “Но не е ли чисто суеверие да си представяш, че Бог ще обръща внимание на подобни дреболии?” Казвайки това, ти осъждаш всички поколения Божии чада. Или искаш да кажеш, че всички те са били слаби и суеверни? Можеш ли да имаш дързостта да кажеш това за Мойсей и Исус Навин, за Самуил и Давид, Йосафат, Ездра, Неемия и всички пророци? Та и за най-великия измежду тях, за самия Син на Бога? Явно е, че нашият Господ и всички Негови слуги не считаха поста за дреболия и че най-висшият от висшите го въздига. На същото мнение бяха и апостолите, след като се изпълниха със Святия Дух и с мъдрост. Когато получиха помазанието от Святия, Който учи на всяка тайна, те използваха оръжието на поста. Когато Младоженецът беше взет от тях, постиха. Не предприемаха нищо, не изпращаха работници на жетвата, без да свикат пост и тържествена молитва.

 

          5. Пето, някои казват: “Но ако постът е наистина толкова важен и благословен, тогава не е ли най-добре постоянно да постим? Не само от време на време, а винаги да постим и да се въздържаме, колкото ни позволяват физическите възможности?” Никой не трябва да бъде разколебаван да прави това. Във всеки случай яж колкото се може по-малко и по-скромно; бъди самоотвержен непрестанно, колкото ти позволяват силите. С Божията помощ това ще те доведе до някои от гореспоменатите големи цели. Ще ти бъде голяма помощ не само за целомъдрието, но и за духовната нагласа, да се въздържаш от земните блага и да се насочваш към небесните. В определена степен води до целта, но това е друг въпрос. Прилагай го, но не така, като че ли се отнасяш високомерно към едно благодатно средство.

 

          6. Затова бъди толкова въздържан, колкото считаш за правилно. Това не е нищо друго, освен християнска умереност, но тя не може да замени спазването на определени времена за пост и молитва. Например: твоята принципна умереност и въздържаност не може да замени поста в случай, че внезапно те сполети голяма печал и угризение на съвестта от мощен страх и тревога. Такова разположение на духа почти те принуждава да постиш. Отвръщаш се от храна и едва можеш да хапнеш толкова, колкото е нужно, за да не умреш, докато Бог не те изведе от ямата и тури нозете ти на канара. Същото е в случай, че се намираш в душевна борба и страстно се бориш с Бога за Неговото благословение. Тогава нямаш нужда някой да те учи, че не трябва да ядеш хляба си, докато не постигнеш желанието на сърцето си.

 

          7. Или: ако би бил в Ниневия, когато стана известно, че градът ще бъде съсипан, и затова и хора, и животни застанаха в пост, щеше ли да бъде твоята обичайна въздържаност основание да не вземеш участие във всеобщото смирение? Очевидно не. Както всички други, и ти няма да вкусиш нищо този ден.

          За никой израилтянин обичайната въздържаност или редовният пост не би бил извинение да се откаже от големия годишен примирителен пост на десетия ден от седмия месец. Тук не можеше да има изключение, защото “всеки човек, който не се смири този ден, ще се изтреби”/Лев.23:29/.

 

          Накрая, представи си, че си с братята от Антиохия, когато те постиха и се молиха, преди да бъдат изпратени Павел и Варнава. Би ли била твоята естествена въздържаност оправдание да не се включиш в този пост? Ако не беше го направил, несъмнено би се самоотлъчил от тази християнска общност като един, който внася объркване в Божията църква.

 

          ІV. 1. Накрая искам да покажа по какъв начин трябва да постим, за да бъде това прието от Господа. Първо, постът трябва да бъде извършен пред Бога, като нашият поглед бъде съсредоточен единствено в Него. Намерението ни да е само това: да Го прославим, да дадем израз на мъката и срама си поради многобройните престъпления срещу святия Му закон, да очакваме очистващата Му милост, привличаща усилията ни към небесните неща, да придадем на молитвите си сериозност и усърдие, да смекчим Божия гняв и да се стремим към скъпоценните и твърде големи обещания, дадени ни в Христа.

 

          Нека се пазим да не се подиграваме с Бога, като чрез смесване на определени земни намерения /например търсене на слава от човеците/ превърнем молитвите и поста си в мерзост пред Него: “Когато постите, не бивайте унили като лицемерите /кисели, опечалени, неестествени/; защото те помрачават лицата си /посипват ги с пепел/, за да ги виждат човеците /това е главната им, ако не и единствена цел/. Истина ви казвам, те вече са получили своята награда /удивлението и почитта на хората/. А ти, когато постиш, умий главата си и помажи лицето си /това, което правиш обичайно/, за да не те виждат човеците, че постиш /нека това никога не бъде и частица от намеренията ти. Ако хората узнаят за поста ти, без да си им казвал, тогава нямаш вина/, но Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве”.

 

          2. Ако искаме последното, трябва, второ, да се пазим от илюзията, че нашият пост е някаква заслуга пред Бога. Често не можем да се опазим от нея, защото желаем да изявим собствената си правда, да спечелим славата не чрез благодат, а чрез претенции – това е дълбоко вкоренено в сърцата на всички нас. Постът е само един път, установен от Бога за достигане до незаслужената Му милост. Той е обещал по този начин да ни даде богатото Си благословение –  безплатно, без ни най-малка наша заслуга.

 

          3. Не бива да си въобразяваме, че простото външно действие ще доведе до някакво благословение от Бога. “Такъв ли е постът, който Аз съм избрал? – казва Господ – Ден, в който трябваше човек да смирява душата си? Значи ли човек да си навежда главата като тръстика и да си постила вретище и пепел?” /Ис.58:5/. Тези външни действия ли, дори и правилно проведени, са смисълът на това “да смирява душата си?” Това ли е постът, угоден на Бога? Сигурно не. Ако е само външно служение, напразни са усилията. Такива външни действия може би са полезни за тялото, но нищо не ползват душата.

 

          4. Тялото понякога може да бъде натоварено чрез поста, щото да е негодно за работата, към която е призвано. От това трябва да се пазим много, защото трябва да считаме своето здраве като добър подарък от Бога. Затова при пост трябва да сме внимателни и да го провеждаме по здравословен за тялото начин. Защото не бива да принасяме в жертва на Бога нещо мъртво или да съсипваме телата си, за да помогнем на душите си.

 

          Но във време на празничен пост трябва, дори при телесна слабост, да избягваме другата крайност. Хората от древността бяха осъдени от Бога, понеже Го упрекваха, че пренебрегва поста им. “Защо постихме, а Ти не виждаш?” /Ис.58:3/. “Ето, в деня на постите си вие се предавате на своите удоволствия” – отговори Господ. Ако не можем да се лишим напълно от храна, най-малкото можем да се въздържаме от отбрани ястия. Тогава търсенето на Божието лице няма да е напразно.

 

          5. Нека се постараем да дисциплинираме и душата, и тялото си. Всяко време на пост, било то общо или частно, трябва да е време на упражняване на всички святи помисли, присъщи на едно богобоязливо и разбито сърце. Време на благочестива печал и тъга заради греха, печал като на коринтяните: “Сега се радвам не за наскърбяването ви, но защото то ви доведе до покаяние; понеже скърбяхте по Бога, та да се не повредите от нас в нищо … Защото скръбта по Бога /скръб по Божия ум, един скъпоценен дар на Святия Дух, издигащ душата към Бога, от Когото тя произлиза/ докарва спасително покаяние”. Да, нашата скръб по Бога трябва да причини както външна, така и вътрешна печал; пълно преобразяване на сърцето, което бива обновено по Божия образ, новородено за оправдаваща чистота и святост и също така пълно обновление на живота, докато станем святи както Този, Който ни е призовал /1 Петр. 1:15/. Тя трябва да причини и усърдие, за да се намерим пред Бога неопетнени и безупречни; себеочистване повече в делата, отколкото в думите, чрез предотвратяване на злото във всеки негов вид; негодувание, енергично отвращение от всеки грях; страх от собственото ни измамливо сърце; жажда да бъдем подобни на Бога и на Неговата воля във всяко нещо; ревност за всяко средство за прослава на Бога и за израстването ни в познаване на нашия Господ Исус Христос; отпор спрямо сатана и делата му, спрямо всяко опетняване на тялото и духа.

 

          6. С поста винаги трябва да свързваме усърдната молитва, като изливаме душата си пред Бога, признаваме греховете си с всичките им уродливости, прекланяме се пред мощната Му ръка и изповядваме всичките си желания, вината и безпомощността си. Постът е време, в което се молим повече за себе си и за своите братя. Нека плачем сега за греховете на нашия народ и да ридаем за града на нашия Бог, за да съгради Господ отново Сион и да осияе с лицето Си над запустението му. Можем да забележим, че Божиите човеци от древността свързваха молитвата с поста винаги. Така правеха апостолите в гореспоменатите случаи, така ни учи и Господ Исус.

 

          7. Остава само да прибавим към поста и вършенето на милостиня, за да бъде угодно на Господа; делата на милосърдие спрямо възможностите ни в интерес на тялото и душата на човека. Такива жертви са угодни на Бога. Така ангелът каза на Корнилий, който се молеше и постеше в дома си: “Твоите молитви и твоите милостини възлязоха пред Бога за спомен” /Деян.10:4/. Сам Бог прокламира изразително и подробно: “Не това ли е постът, който Аз съм избрал – да развързваш несправедливите окови, да разслабваш връзките на ярема, да пускаш на свобода угнетените и да счупваш всеки хомот? Не е ли да разделяш  хляба си с гладния и да въвеждаш в дома си сиромаси без покрив? Когато видиш голия, да го обличаш, и да не се криеш от своите еднокръвни? Тогава твоята светлина ще изгрее като зорницата и здравето ти скоро ще процъфти; правдата ти ще върви пред тебе и славата Господна ще ти бъде задна стража. Тогава ще зовеш и Господ ще отговаря, ще извикаш и Той ще рече: “Ето Ме!” … Ако даруваш на гладния желаното от душата ти и насищаш наскърбената душа, тогава светлината ти ще изгрява в тъмнината и мракът ти ще бъде като пладне. И Господ ще те води всякога, ще насища душата ти в бездъждие и ще дава сила на костите ти; и ти ще бъдеш като градина напоявана и като воден извор, чиито води не пресъхват” /Ис.58:6-11/.