Богословските спорове, в които Уесли се замесва през първите години на съживлението, са по важни въпроси – предопределение или универсално изкупление, безмълвие или добри дела, вродена праведност или християнско съвършенство. Те са основните въпроси, които оформят облика на целите движения. През предния век Англиканската църква е развила много либерални тенденции, които позволяват много от тези възгледи да съществуват съвместно в нейния кръгозор. Вълненията на Революцията, напрежението и вълнението при опитите да се осъществят различни варианти на пуританско православие, облекчението от възстановяването на монархията с присъщото й чувство на толерантност, ако не на разбиране, са така комбинирани, че да предпазят духовенството от занимания по богословски въпроси. Всъщност Уесли може да твърди с известно оправдание, че проповядва “старата религия” на Англиканската църква, която за повечето хора (включително и духовенството) е изчезнала в праха на възстановената монархия.
Доводите на Уесли в “Характерът на методиста” (1742 г.) са, че отличителните белези на методиста не са някаква специална схема на религия или специфична система от понятия. Той правилно сочи, че повечето от методистките вярвания и практики имат много общи черти с големи дялове на християнството. Отличителните белези на методиста са просто любов към Бог и любов към ближния (Societies, 9:35). На реакцията, че това са само “общите фундаментални принципи на християнството”, Уесли отговоря: “Така казвате. Това имам предвид.” Той иска методистите да се отличават от останалия невярващ свят, но не и от “истинския християнин.” Тогава методизмът е просто “истинско християнство.” Това не е толкова защита на методизма, а демонстрация на методисткия интерес към единство. В религиозния свят, където дебатите могат да причиняват само разкол, Уесли заявява, че методистите се интересуват от един основен въпрос: “Обичаш ли и служиш ли на своя Бог?” Това е в основата на практическото богословие на Уесли.
Уесли не се поколебава и да изяви своето богословие в повече детайли; той публикува два трактата през следващите няколко месеца, които се занимават с по-специфични детайли. Отговорът на “Кратка история на принципите на методизма”, написана от Джозая Тъкър, е неговото собствено очертание на “Принципите на един методист” (1742 г.). В него Уесли спори за “стабилно богословие”, съобразено със Словото и опита и вярно на самото себе си (Societies, 9:64). Той оборва твърдението на Тъкър, че методистите се основават на идеите на Уилям Лоу и моравските братя. В хода на изложението на възгледите си Уесли доказва, че не вярва в безгрешно съвършенство (в известен смисъл), но не вярва и в оправдание само чрез вяра (в известен смисъл). За да поправи Тъкър по някои въпроси, Уесли цитира своя собствен “Дневник”; по някои въпроси от богословска загриженост той очертава своята вяра (в увереност, условия и последствия от оправдание). Под натиска на времето и задълженията Уесли оставя засега отговора на идеята на Тъкър, че “евангелската святост е необходимо качество, последствие от оправданието”, като отбелязва засега, че тази идея “е противоположна на Евангелието на Христос”. По всички тези въпроси той твърди, че брат му Чарлз “е на един дух с него.”
Уесли заявява, че няма нито време, нито склонност да влиза в противоречие с когото и да е (J&D, 19:90). Но през 1743 година той решава отново да обори своите критици, надявайки се да уталожи слуховете, които отчасти стоят зад обществените нападки, литературни и физически, срещу методисткото движение. Уесли публикува “Гореща молба към хората на разума и вярата”, един “обикновен разказ” за методистките принципи и действия. Той повтаря позната черта в началното “опростено описание” на доктрината, която проповядва: методизмът се движи отвъд безжизнената формална религия към една достойна за Бога и това е любовта – любов към Бог и любов към ближния, обитаваща в сърцето и показваща своите плодове в добродетел и щастие.
Трактатът е насочен към всеки благоразумен човек. Част от силата му е в постоянното обръщение към читателя. На нехристиянина той казва: “Какво зло сме ти сторили, за да се присъединиш към общия вой срещу нас?”. Той продължава да си играе с популярната за века на разума тема: “Вие поне няма да искате да ни ограбите от това, което така яростно твърдите за себе си: имам предвид правата на лична преценка, което всъщност е неотделимо от всички разумни същества … според вашите собствени принципи, затова трябва да ни позволите да бъдем поне невинни.”
След като поставя на сцената основните принципи, Уесли започва обучение на вяра. В този контекст е естествено за него да развие религиозна епистемология и да очертае връзка между вяра и разум. По емпиричен начин той посочва, че истинската преценка на естествените неща се основава на възприятията на “естествените сетива.” Така също ясното разбиране на духовните неща е възможно чрез “духовните сетива”, които могат да възприемат “убеждение за неща, които не се виждат” (Евреи 11:1). Докато тези вътрешни сетива не се съживят чрез “новорождение”, не може да има разбиране за божествени неща.
След това Уесли говори на тези, които считат себе си за християни, наблягайки на въпроса за свят живот. На неморалните той казва: “Или признайте, че сте невярващи, или бъдете християни.” На моралните (които избягват злото, вършат добро и използват благодатните средства) той казва: “Може и да сте стигнали толкова далеч и все още да нямате вяра – такава вяра, която идва от Бог…Нямате вярата, която действа чрез любов.” Уесли продължава да описва вътрешната вяра, очертавайки доктрини като християнското съвършенство, и пита: “Възможно ли е някой, който вярва в Словото, да отрече едно от тези неща?” Чувствайки, че е убедил християнския читател, че всички религии имат тази обща основа, той казва: “Никакво различие между нас (ако и ти си Божие дете) не може да има такова значение, каквото има нашето съгласие … Как тогава е възможно да бъдете убедени да говорите и да мислите лошо за нас?”
Уесли също защитава своето движение от обвиненията, че методистите разклащали основите и разделяли Англиканската църква. Той твърди, че следва правилата и каноните на църквата с “по-голяма точност” от повечето свои духовни събратя. За да обясни по-точно, Уесли цитира части и от двете и пита читателя кое от двете е следвал по-точно. И как можем ние да разделяме църквата, казва той, когато нито един човек, който се отделя или напуска църквата, няма място сред методистите.
Заключителната препоръка към разумните “хора от света” е съветът на Гамалиил от книгата Деяния на апостолите: “Отдръпнете се от тези човеци и ги оставете, защото ако това намерение или това дело е от човеци, то ще пропадне; но ако е от Бога, няма да можете да го опропастите. Пазете се да не би да се окажете и противници на Бога.”
Не всички са убедени, че методисткото движение е дело на Бога. Томас Херинг (архиепископ на Йорк) изразява изненада, че Уесли може да показва “страстта на ентусиаст” като “единственото и истинско християнство.” Също и авторът на “Наблюдение върху поведението и възпитанието на определена секта, обикновено определяна с името методисти” (вероятно Едмънд Гибсън, епископ на Лондон) описва начина, по който той чувства, че практиките на методистите са разрушителни за живота на енорията. Освен останалите неща, епископът противоречи на съвета, който по-рано е дал на Чарлз и Джон Уесли. Сега той твърди, че това, което е започнало като вечерни срещи в частни домове, сега става обществено и след като участниците не са се регистрирали като сектанти, събиранията им са незаконни съгласно Указа за толерантност. Затова той се опитва да разграничи методизма от някои други общества, които задълбочават духовното общение по мирен начин.
Някои хора предприемат по-сериозни стъпки, за да се противопоставят на методизма. В земя, където бунтовете не са необичайни, не е трудно да вдигнеш тълпа, която да протестира срещу всякакви нарушения на обществения мир. Чарлз се опитва да предпази миньорите от Кингсууд от включване в бунт срещу високата цена на царевицата през 1740 г. (CWJ, 1:249). Три години по-късно той е обект на протестиращите в Шефилд, които не само го замерят с камъни, а също и (вероятно с напътствията на енорийския свещеник и с насърченията на началника на полицията) буквално събарят сградата на обществото и почти разрушават къщата на Джон Бенет, в която е отседнал Чарлз. Чарлз проповядва на бунтовниците и след това им прочита Закона за нарушение на обществения ред (CWJ, 1:309-10).
Джон също се среща с тълпите в Бристол и жестоките безредици в Лондон (включително и превеждането на вол през събранието на Чарлз Скуеър). Но тези инциденти не успяват да го подготвят за жестокостта на опозицията, която е подбудена от някога приятелски настроения свещеник на Уенсбъри, когато Джон пристига там през октомври 1743 г. Историята на този бунт, разказана с големи подробности от Уесли в “Дневника”, става пример за защитата на Божието провидение в лицето на брутална опозиция (J&D, 19:344-49). Докато влачи оксфордския преподавател (от време на време за косата) из околността в голям дъжд, тълпата скоро се среща с бунтовническа група от съседното село. Арестът на Уесли е общо извинение за последвалия бой. По времето на този бой Уесли забелязва, че мнозина целят да го наранят, но никой не успява да стори това. Двата удара, които получава, не му причиняват особена болка. Когато Чарлз чува историята от брат си на следния ден, включително и коментара на Джон, че сега разбира как ранните християнски мъченици са можели да се срещнат с пламъците без болка и че е пазен от своя ангел-хранител, реакцията му е по-скоро практична, отколкото богословски издържана: “Той е избегнал много от ударите заради ниския си ръст” (CWJ, 1:338). Джон завършва своя разказ за инцидента, като възпроизвежда странната декларация, разпространена от правосъдието в областта:
Няколко непокорни души, определящи се като методистки проповедници, обикалят и подбуждат бунтове в голяма вреда на поданиците на Негово величество и срещу мира на нашия суверенен господар Краля. [Ние ви заповядваме] старателно да търсите тези методистки проповедници и да ги доведете пред някого от нас… за да бъдат разпитани относно незаконните си дела.
Затова не е странно, че четири месеца по-късно стотици бунтовници се събират, “за да ограбят всички методисти в Уенсбъри”. За период от четири или пет дена скитащите тълпи разрушават и ограбват много домове на знатни методисти от областта. Опозицията срещу методистите е допълнително насърчена от публикуваната бележка в “Лондон Ивнинг Поуст” (London Evening Post), че бунтовете са по-скоро от, а не срещу хората, наречени методисти. Това не е напълно невероятно, защото калайджиите от Корнуол, които подкрепят Уесли, дават да се разбере: “Който говори срещу нас, заслужава да бъде убит с камъни” (CWJ, 1:326)
Обидите, отправени към методистите, стават все по-разнообразни. Към обвинението от доста време, че са сепаратисти, се прибавя още по-коварното обвинение, че са паписти. Това обвинение има политически оттенък предвид опасността от страна на Сладкия принц Чарли (Bonnie Prince Charlie), претендента на династията Стюарт за трона, който се е съюзил с католическа Франция и за когото се смята, че ще завземе Англия. Затова през март 1744 г. Уесли пише писмо на краля, Джордж II, което нарича “Смирено обръщение на обществата в Англия и Уелс, подигравателно наречени методисти.” В него Уесли заявява, че те са предана част (“но скромна”) от Англиканската църква и че “презират фундаменталните доктрини на Римокатолическата църква” и “са здраво свързани с личностите на техни величества и знатното им потекло… готови да се подчинят на Ваше величество във всичко, за което сме убедени, че е съвместимо със [Словото на Бог]” (Letters, 26:105). Брат му Чарлз се противопоставя на изпращането на писмото от името на методистите, тъй като това ще означава, че се считат за секта. Уесли се въздържа от изпращането на писмото засега. Когато е обявена война на Франция през следващия месец, възникват много възможности за изразяване на вярност към Короната.
Откъс от книгата на Ричард Хайтценратер “Уесли и хората, наречени методисти” (превод: Десислава Тодорова)